Пропуснатият шанс на Тунис
9 февруари 2013От всички постреволюционни арабски страни Тунис - родината на "Арабската пролет" - е с най-добрите предпоставки да тръгне успешно по пътя към демократизацията и правовата държава: малката северноафриканска страна има относително стабилно гражданско общество, активно женско движение, добра образователна система и добре функционираща администрация. Освен това до момента военните почти не се бяха проявявали като политически фактор.
След края на диктатурата на Бен Али промяната започна многообещаващо, и то с ясен график: след първите демократични избори на 24 октомври 2011 победителите се договориха неочаквано бързо за сформирането на коалиционно правителство и разпределянето на най-важните държавни постове. Тройната коалиция, включваща умерената ислямистка партия "Енада", социалистическата партия "Конгрес за републиката" и социалдемократическата партия "Етакатол", демонстрира волята си за сътрудничество. И пътят към демократизацията в Тунис изглеждаше проправен.
Стагнация на трансформацията
През октомври 2012 обаче политиците се оказаха в тежка легитимационна криза. Именно до този момент трябваше да бъде приета конституцията, което още не се е случило. Вместо това обществената и политическата поляризация расте, а готовността на партиите за сътрудничество осезаемо спада. А и протестите на военизираните салафисти през септември миналата година срещу филма за пророка Мохамед показаха недвусмислено, че тунизийската държава е твърде слаба във властови план. Най-вече партията "Енада" бе тази, която се въздържа да противодейства на влиянието на излезлите извън контрол салафистки проповедници и размирници - макар да разполагаше с нужните политически средства.
Оттам нататък не е чудно, че в министерствата не откликнаха на молбата за полицейска защита на убития опозиционер и критик на правителството Шокри Белаид, макар да бе известно, че представители на радикалните среди нееднократно са отправяли призиви той да бъде ликвидиран.
Политически диалог вместо улични сблъсъци
Разбира се - би било илюзия да се смята, че краят на диктатурата би могъл да бъде преодолян без остра вътрешнополитическа конфронтация. Липсата на демократична култура в арабските държави в преход е очевидна. И би могло да се очаква, че след края на диктатурата, респективно - на общия враг, ислямистите и привържениците на светския модел ще влязат в тежък идеологически сблъсък.
Тази културна битка за идентификацията и новата ориентация на арабските общества след половин век авторитарно господство обаче е неизбежна. Става дума за ново разбиране на ролята на държавата и нов обществен договор. Самият факт, че тези въпроси могат за първи път да бъдат обсъждани свободно, вече е несъмнено постижение на "Арабската пролет".
Решаващ остава само начинът, по който да се извърши необходимото противопоставяне. Ако тази борба излезе от сферата на демократичните правила, възниква заплахата от улични боеве и хаос. Точно това става в Тунис след убийството на Шокри Белаид. Преходът се усложнява допълнително от липсата на достатъчно управленска компетентност на партиите в правителството, които не могат да предложат убедителни концепции за големите икономически и социални проблеми на страната.
Тъй като в новия арабски свят времената на авторитарно господство са окончателно отминали, никоя политическа сила не би могла да управлява Тунис самостоятелно, още по-малко - да реши сериозните проблеми. При това положение националният диалог е едниственият изход от идеологическата блокада. Съставянето на експертно правителство би могло да представлява първата стъпка за извеждането на страната от кризата.
Автор: Л. Мъдхун, Б. Михайлова; Редактор: Е. Лилов