Първите гастарбайтери: "Родината е там, където си сит"
6 октомври 2021Бил съм 6-месечно бебе, когато през септември 1969 година баща ми е пристигнал в Германия като гастарбайтер, оставяйки мен и майка ми в своята родна страна. Искал да поработи само няколко години в Германия, да припечели достатъчно пари и отново да се върне в своята родина. Но човек си мисли едно, а после обикновено става съвсем друго. Така няколко месеца по-късно двамата с майка ми пристигнахме в Германия. И тя стана моя родна страна.
Детска градина, училище, университет – с всичко това се справих успешно, защото нито за миг не забравих най-важния съвет на баща си: „Трябва да работиш двойно по-яко от германците!“ И аз работих яко. Но редом с това през цялото време сякаш трябваше да се обяснявам пред мнозинството от тукашните хора за постигнатите успехи. Ако не и да се защитавам.
Независимо от всичко аз не израснах в някакъв паралелен турски свят, въпреки че родителите ми принадлежаха към прослойката, която днес наричат „по-слабо образована“. Получих препоръка да уча в гимназия и изобщо не си останах някакво дете от гетото. И последно: много дължа и на добрите си учители, които се отнасяха с мен, както с всички останали германски съученички и съученици.
"Повикахме работна ръка, а дойдоха хора"
„Повикахме работна ръка, а дойдоха хора“ – това прословуто изречение на големия швейцарски писател Макс Фриш през 1965 година сложи пръст в раната. Неслучайно тези дни го цитира и германският президент Франк-Валтер Щайнмайер: защото Фриш още тогава беше разбрал, че онези мерки в помощ на трудовия пазар са твърде късогледи.
Тогава ни смятаха за „гости“, но моето семейство се превърна в „съседи“. И настоящата 60-годишнина от пристигането на първите гастарбайтери в Германия трябва да напомни най-вече за онова първо поколение, което превърна Германия в своя родна страна. Защото турската поговорка гласи: „Родината е там, където си сит.“ За нас това беше Германия.
Трябва да призная, че един пасаж от речта на германския президент направо ме просълзи. Щайнмайер каза, че историята на мъжете и жените, които тогава дойдоха да работят в Германия, „трябва да намери адекватно отражение в нашите учебници и в нашата национална памет, защото приносът на тези хора не може да остане просто някаква бележка под черта. Ние трябва да разкажем тяхната история като неотделима част от историята на тази република, на тази страна, защото само при това положение ще можем истински да разберем собствената си история.“ Вярно, до последната дума.
Докато пиша тези редове, аз мисля за баща си и за майка си, които тогава всекидневно трябваше да изпълняват на акорд нормата си в „Сименс“ – редом с германските си колежки и колеги. Да, моите родители не бива да остават някаква бележка под черта. Моите родители и всички останали гастарбайтери – били те от Турция, от Италия, от бившата Югославия, от Гърция, от Испания, от Португалия, Виетнам или Ангола – всички те са част от историята на Германия. Всички те са дали своя принос, за да стане Германия това, което е днес: силна, пъстра, великолепна. И всички те трябва да получат своето място в учебниците по история на тази страна.
В сърцевината на тукашното общество
Второто, третото, а вече и четвъртото поколение на „гастарбайтерите“ в голямото си мнозинство вече са родени в Германия. Но въпреки това мнозина от тях и до днес са принудени да се самодоказват. Защото наоколо им витае усещането, че не са добре дошли. А на такова усещане мястото му е единствено в миналото. И хората, които хронично живеят в миналото, трябва добре да го разберат. Ние сме тук и ще останем тук. Ще останем, за да помогнем тази страна да стане още по-добра. Тази страна, която вече е наша родна страна.
Аз намерих своето място в сърцевината на тукашното общество и ще продължа да го заемам – точно както призовава и президентът Щайнмайер. Всички ние ще продължим да участваме в градежа на това общество, защото то е нашето общество. То е общество и на всички онези, чиито родители навремето пристигнаха в Германия като „работна ръка“.
*****
Вижте и това видео на ДВ: