Първо говори, после мисли: що е то?

Гордея се със сина си. Напомня ми за една велика личност. За граф Хелмут фон Молтке, шеф на германския Генерален щаб по време на германо-френската война от 1870-1871 година. На Молтке му викали „Царя на мълчанието”. Не бил по приказките. Случвали се заседания на Генералния щаб, в които той часове наред седял в пълно мълчание. В крайна сметка обаче ставал, отварял уста и произнасял изречения като следното, които влизали в историята: „Маршируваме поотделно, удряме заедно”. После пак си сядал и продължавал да мълчи.

Войната на практика вече била спечелена – просто трябвало да се марширува поотделно и да се удари заедно, нищо повече. Веднъж на Молтке му се наложило да държи основополагаща реч за монархията пред целия офицерски състав, който бил притихнал в очакване.

Мълчанието НЕ е злато

Тази реч е гениална и дори може да бъде цитирана изцяло: „Господа, за императора: ура, ура ура!” По-точно от това едва ли може да се опише манталитетът на офицерския състав. Та и синът ми е същият като Молтке. Само дето Бундесверът няма да може да се възползва от неговия войскови гений, защото той е в първия набор, който вече е освободен от задължителна военна служба.

В резултат от своя нрав, синът ми години наред получаваше в училище по-лоши бележки, отколкото заслужаваше. Защото така нареченото „устно участие” днес формира наполовина крайната оценка, докато по мое време то беше от значение само в случаите, когато учителят трябваше да закръгля. В моя клас имаше едно срамежливо момиче, което за всичките години не изрече и една дума, но пък на писмените работи получаваше само отлични оценки. Доколкото знам, днес е преуспяваща адвокатка.

Днешната система дискриминира свенливите, необщителните и онези, които не обичат да се бият в гърдите. А тези хора често пъти са доста интелигентни и способни. Те мислят. Преди да се изкажат, те първо помислят. Понякога обаче, докато мислят, вече е станало твърде късно. Това им е проблемът.

Смятам, че „устното участие” е мит, а важността му – само временно явление. Дали си разбрал материала и дали можеш да работиш с него – това обективно се установява единствено с писмени контролни или класни работи. В часовете човек вдига ръка, когато знае нещо. Когато не знае – не вдига. А какво точно не знае – ето, това може да се установи единствено в писмената работа.

"Да дрънкаме по-малко, ура, ура, ура!"

При устното участие човек може и да мошеничества. Например, да пита съседа, да погледне в учебника или пък просто да блъфира на принципа „Абе аз знам за какво говоря...”. Днес сякаш на конвейр се произвеждат неуморно дрънкащи хора, лица, дето ти късат нервите и дето на всичките мястото им е в някое екстремно шоу за оцеляване.

Аз обаче намерих изход от тази ситуация. Защото съм забелязал, че мислещите хора често биват дискриминирани, но един инвалид никой не смее да дискриминира. Слава Богу, това е табу. Та ето плана ми. В рамките на прецедентен процес да се докаже, че мисленето е вид инвалидност – тезата може да защитава тъкмо онова срамежливо момиче от моя някогашен клас, днешната велика адвокатка. И пледоарията й сигурно ще звучи така: „Да дрънкаме по-малко, ура, ура, ура!” В крайна сметка на мислещите хора дори може да им се издействат извънредни разрешителни за паркиране – както на инвалидите и на жените...