Радев и Борисов: две псевдоистини за България

В навечерието на 2019 г. Румен Радев въведе нов жанр в президентските новогодишни обръщения към нацията. Този жанр може да бъде наречен “погребално-поздравителен адрес”. Иновацията носи не малки позитиви, като повечето от тях се свеждат до краткостта на изявлението – то беше само три минути. От съдържателна гледна точка обаче това изявление представляваше амалгама от неща, които са наглед несъвместими.

От една страна в него имаше някои от обичайните пожелания за здраве, успех и задружност на нацията. А от друга - констатации, че положението на българската демокрация е от критично до безнадеждно и че тя няма да изкара дълго без някаква радикална трансформация. А е възможно дори вече да се е споминала и да се нуждае от цялостно възкресение.

Рано е за систематичен анализ на ефектите от погребално-поздравителния адрес, но може да се каже, че той свари мнозина зрители и слушатели на президента неподготвени. Не стана ясно, например, дали след адреса трябва да се вдига наздравица или просто да се спомене покойника с добро. Или пък, може би, правилната реакция трябва да е изблик на гняв срещу некомпетентните или корумпирани и злонамерени лица, които са причинили смъртта на демокрацията и доброто управление?

Радикализация на политиката

От гледна точка на Радев тези лица са ясни и се намират основно в ГЕРБ и някои техни предшественици. По-малко ясна е алтернативата, която, според президента, чудодейно би спасила българското демократично управление от ерозия и кончина. Той е загатвал, че “визията” на БСП може да бъде такава алтернатива, но също така е намеквал, че има сериозни основания за съмнения в политическите послания на “столетницата”. Дори през изминалата година полусериозно се обсъждаше дали президентът няма да прави собствена формация заради напрежения между него и “Позитано”.

Основният въпрос, който погребално-поздравителният адрес повдига, обаче е друг: този адрес е симптом за радикализацията на българската политика и за трайното увреждане на политическото въображение на “основните партии”. По принцип тези основни, системни партии трябва да споделят много общи ценности и да се разминават само по ограничен кръг въпроси. Днес обаче нещата са различни – опонентите виждат в другия екзистенциална опасност, някакъв вид рак, който трябва хирургически да бъде отстранен от политиката.   

И наистина, когато констатацията ти е, че изминалата година е била “на корупционни скандали и ерозия на демократичните права и институции”, че проблемите са били отсрочвани, но не и решавани" и че сме се примирили “със застоя и безвремието, с липсата на цели и реформи”, очевидно е, че е нужна не просто смяна на отделни политики, а радикална трансформация най-малко чрез цялостна смяна на караула във вътрешен и външен план. Може би затова в трите си минути Радев не намери място дори за една дума за Европейския съюз (да не говорим за НАТО): явно спрямо тях той е възприел принципа за покойника – или добро, или нищо.

В отговор на този радикализъм на политическата атака премиерът Борисов възприе познатата си поза на несправедливо обиден труженик за общественото благо, който въпреки всичко не спира да вдига доходите в страната и да строи магистрали. Т.е. - ГЕРБ и неговата коалиция са символ на растежа и нормалността, а критиците не знаят какво говорят.

И речта на президента, и отговорът на премиера могат да бъдат просто пропуснати като част от политическата риторика. Каквото повикало, такова се и обадило. Речта на Радев може да мине просто като проява на лош вкус, а отговорът на Борисов – като рециклиране на ПР образа му на инфраструктурен строител с национални и международни амбиции.

Два едновременни процеса

Но проблемът с тези две говорения – радикално негативното на Радев и радикално позитивното на Борисов – е, че истината не е между тях, а отвъд тях. Имаме два едновременни процеса, които определят събитията в страната. Първо, през последните две десетилетия България изживява безпрецедентен по рода си икономически възход основно заради позитивите от членството си в ЕС. Второ, България пропусна да се възползва пълноценно и максимално от шансовете, които получи, защото създаде корупционно-захващащ модел на управление, потискащ и пречещ както на местната предприемаческа инициатива, така и на чуждестранните инвестиции.

С радикалния си негативизъм Радев рискува да изгори юргана, заради охранените бълхи, захванали държавността. С радикалния си труженически позитивизъм пък Борисов нормализира въпросните паразити като необходима част от политическия пейзаж. Задачата на здравия разум не е да “балансира” между президент и премиер като изгори половината юрган и се отърве от половината нелегитимни негови обитатели. Нужна е точна диагноза във формулировката на проблема и смели идеи за решаването му. В новогодишните послания всъщност отсъстваха и двете.