Радев трябваше да е „несистемен играч“. Но не е.

Политическата му кариера тръгна от един телефонен разговор, започващ с “Добър ден, казвам се Корнелия Нинова и искам да Ви поканя за кандидат-президент на БСП”. Промотиран от левицата като “несистемен играч”, нямащ нищо общо с родната политическа действителност, Румен Радев влезе на "Дондуков" 2 с висок рейтинг и с очакването да се противопостави, така да се каже, на политическия картел.

Това, че в предизборната кампания беше обещал разследване за “кемтрейлс”, не разколеба избирателите му, а победата му маркира първата изборна загуба на ГЕРБ и доведе до оставката на кабинета "Борисов 2". 

В началото на мандата му наблюдателите предрекоха, че президентът ще бъде равно отдалечен от партиите и, образно казано, ще избере страната на народа без да се бои от конфликти с издигналата го БСП - защото е самостоятелен и независим играч. 

Но случи ли се тази прогноза? За да си отговорим на въпроса нека си припомним думите на заместничката му Илияна Йотова, която - още по време на кампанията - го беше предупредила, че “и най-малкото движение срещу партията (БСП – бел.авт.) няма да му бъде простено”. Дали заради тази закана или по друга причина, президентът не просто не изглежда равно отдалечен от политическите партии, но и показва ясни пристрастия. Което не е нищо ново - в средата на мандата си неговият предшественик Росен Плевнелиев призна, че симпатизира на ГЕРБ.

Лесните му битки

Сигурно ще кажете, че изразяването на симпатии е проява на дребнавост. Но има и други неща около Радев, които трябва да ни смущават. Те дори не са свързани толкова със скандала около бойната авиация, който е откровено лобистки. Два ясни проблема можем да изведем покрай свадата между Радев и Цветанов: избирайки за свой вербален противник заместника на Бойко Борисов, а не самия Борисов, президентът - без да иска - легитимира премиера като държавник и обединител от ранга на президента. Защото именно Борисов призоваваше (поне за пред обществото) да няма конфронтация между партията му и президентската институция.

От друга страна Радев уж демонстрира безкомпромисност и готовност да влезе в сблъсък с т.нар. силни политически фигури, с което създаде очакването, че тръгва срещу политическата омерта, а не само срещу Цветанов. Той обаче не просто не го стори, а дори подкрепи омертата. В същото време държавният глава дотук се възползва от правото си на президентско вето само над закони, които не се харесват на БСП.

Несъстоялите се битки

Скандалните промени в НПК и ЗСВ Радев подмина разсеяно - впрочем както разсеяно се отнесе и БСП. Основните възражения срещу промените в НПК бяха, че прехвърлянето на делата за корупция по високите етажи на властта към Специализирания наказателен съд го превръща в някакъв извънреден съд, какъвто конституцията забранява. Освен това няма нито един издържан аргумент и за целесъобразността на тези промени, които обаче дават възможност въпросният Специализиран съд и спецпрокуратурата да се превърнат в инструмент за политическа саморазправа.

В ЗСВ пък бяха въведени кариерни бонуси за членовете на предишния ВСС, който доказа нееднократно, че служи вярно на главния прокурор, и който следваше безропотно всички команди, издавани през изданията на Делян Пеевски. Радев не просто не уважи аргументите на редица юристи, той ги подмина тихо и с мълчание, възприемайки поведението на БСП, ДПС и ГЕРБ по тези теми. 

Че няма да бъде антисистемен играч, а напротив - ще подкрепя системата на главния прокурор, премиера и Пеевски стана ясно още в началото на мандата му. В предизборната си кампания Радев се беше обявил за смела съдебна реформа, но по-късно се “поправи”, че тя трябвало да бъде съобразена с мнението на главния прокурор. 

Думите в случая обаче са по-малката беда. По-голямата са действията на президента. Така например той отказа да подпише указа за избора на нов председател на Върховния административен съд (ВАС) с аргумента, че “новият съдебен съвет трябва да препотвърди избора на Чолаков”, с което Радев бетонира избора на статуквото.

Системният президент

Ето защо първата година от мандата на Румен Радев очерта безкомпромисно профила на президента – симулация на антисистемност и поредица институционални услуги за социалистите. Ако към това прибавим и странните назначения на свързаните с БСП Петър Кичашки и Борислав Цеков, които бяха глобени за злоупотреба с лични данни покрай подписки за референдуми, а също и подчертаните симпатии на държавния глава към Русия, става ясно, че Румен Радев ще се придържа стриктно към заръките на партията.  

По-големият проблем обаче е симулацията на антисистемност, с каквато заявка той се качи на високия държавен пост. А тази симулация ясно си личи от лесните противници и битки, които президентът си избира, за да поддържа легендата за себе си. Дълбоките води на родното задкулисие – явната обвързаност между управляващи, медиите на Пеевски и репресивния апарат - изглежда няма да бъдат битка на антисистемния Радев. Което го прави част от системата.