Разберете, това е тарикатлък

Връщането към темата едва ли щеше да си струва, ако на българска почва тя не бе обрасла с абсурдни аргументи като тези: отнемат свободата на движение; гонят българския работник; защо чуждите търговски вериги не плащат на продавачките в България колкото в техните страни; защо големите корпорации „изнасят данъци“ от България; заливат ни с в пъти по-субсидираната си селскостопанска продукция; това не е защита на националния интерес, а „раболепие пред началниците“ и „поцелуйковщина“ (и куп други сравнения с анатомично-сексуален характер, които не е удобно да се цитират). Все „аргументи“, които може и да звучат патриотично и политически ефектно, но имат малко общо с темата, а често пъти - и с действителността.

Аргументите на бизнеса

Но преди да се спрем по-подробно на тях, да започнем с критиките на бизнеса, които не се вписват в тази категория. Той не се носи по инерцията на политическото противопоставяне, а се опитва да защитава реални интереси с реални аргументи. Които обаче също са спорни. Предложението за промяна на директивата, казва бизнесът, „подкопава конкурентната позиция на чуждестранните доставчици на услуги“, а „въвеждането на протекционистки мерки е стъпка към дезинтеграция на единния пазар“.

Да припомним: командированите от изтока служители „струват“ чувствително по-малко от местните, тъй като работодателите могат да им плащат местната минимална ставка, като същевременно ги осигуряват на много по-ниски нива в собствената им страна. Поради което на практика трудно може да се говори за реална конкуренция, понеже местните (западни) и чуждестранните (източни) доставчици на услуги оперират при съвсем различни правила и условия. Затова Европейската комисия предлага при възнагражденията на командированите работници към минималната ставка да се добавят задължителните допълнителни плащания, установени със закон или с общоприложими колективни споразумения. А срокът за осигуряване в изпращащата страна да бъде намален от три на две години. Френският президент пък настоява за една година. Доколкото тези предложения се опитват да сближат условията за конкуренция, те могат да се възприемат като стъпка не към „дезинтеграция“, а обратно - към интеграция на единния пазар. Сега предстоят месеци на преговори, за да се намери компромисен баланс между двете гледни точки.

Източноевропейската позиция срещу западния „протекционизъм“ е обаче силно отслабена от факта, че покрай интересите на добросъвестните износители на услуги (доколкото ги има) по инерция защитава и нямащия нищо общо с конкуренцията тарикатлък на онези (и на изток, и на запад), които използват „командироването“ като прикритие за измама. Както вече стана дума миналия път, „изпращащите“ фирми често не изпълняват конкретна услуга за определен срок със собствените си служители, а просто набират хора за постоянна работа срещу комисиона. При „посрещащите“ пък нещата изглеждат така: вместо да рискуват да бъдат санкционирани за наемане на евтина работна ръка „на черно“, те на практика правят същото, приемайки „командировани“. Което си е законна схема за извличане на неправомерни печалби чрез заобикаляне на местното през „вратичките“ на европейското законодателство. Схема, която в края на краищата е за сметка на правата на работниците - и местните, и „командированите“.

Правата на работниците

Нас обаче не ни е грижа за западните работници, нас ни интересуват само нашите. И ако се приемат „протекционистките“ предложения на Макрон, те ще трябва да отпаднат от общия пазар на труда, да се приберат вкъщи и да получават още по-малко, казват някои тукашни критици. Освен че не е съвсем вярно, това твърдение е морално хлъзгаво и дори цинично. Особено когато се споделя от лява партия като БСП. За нея очевидно не е проблем, когато някой под груб икономически натиск е принуден да приема крайно унизителни условия на труд и де факто е превърнат в жива стока за износ.

На всичко отгоре, за да уязвят политическите си противници, социалистите използваха откровено заблуждаващи и подвеждащи аргументи, които с нищо няма да помогнат на българския бизнес в конкретния спор на европейски терен. Но могат да му навредят на местна почва, поразявайки здравия разум и икономическата логика.

Един от основните им аргументи например гласи, че е застрашена свободата на придвижване в ЕС и че някой казвал „колко време може да стои един български работник на територията на европейски държави“. Това твърдение е особено подвеждащо - също както сред отровните гъби най-опасни са онези, които много приличат на ядливите. Никой по никакъв начин не застрашава и не ограничава свободата на движение, на пребиваване и на работа в която и да било страна от ЕС. Стотици хиляди българи и милиони източноевропейци (многократно повече от командированите) работят на Запад като наети или развиват бизнес като собственици на фирми. А и командированите могат да останат, след като им изтекат „командировките“.

"А вие защо биете негрите"

Следват група „аргументи“, които спадат към познатата категория „А вие защо биете негрите?“. "Кога чуждите търговски вериги в България ще плащат на продавачките минималната ставка в тяхната страна“, пита патетично соцлидерката. На някои въпросът ѝ може и да им звучи справедливо, но той няма никаква връзка нито с темата, нито с икономическата действителност. По същата логика би могла да попита защо веригите не продават стоките си на тамошните цени. Всъщност, именно заплатите на българските продавачки, както и на другите българи, работещи в местните дружества на чужди компании, са едно от българските конкурентни предимства - относително по-ниската цена на труда (което някои тарикати искат да изнесат на чужда територия, „командировайки“ хора за постоянно). Тъкмо това конкурентно предимство привлича чуждите инвеститори и ги кара да откриват все повече и все по-добре платени законово осигурени работни места.

„Кога големите корпорации ще плащат в България данъците, които изнасят от тук?“, пита още соцлидерката. „Оптимизирането“ (спестяването) на данъци чрез използване на вратички в местното законодателство съвсем не е само български, а общоевропейски и световен въпрос, чийто отговор не е еднозначен. Мнозина дори стигат до еретичната идея за премахване на корпоративния данък, твърдейки, че и без това намаляващите приходи от него ще бъдат компенсирани и дори надминати по други канали. Но и това е въпрос, който няма връзка с темата. Във всеки случай споменатите търговски вериги и така имат съществен принос към данъчните приходи на държавата - чрез данъка върху доходите на работещите в тях и най-вече чрез ДДС върху огромните им обороти.

Още по-неприложимо към спора за командированите е често срещаното тези дни твърдение за „хиляди тонове западна селскостопанска продукция, която е В ПЪТИ по-субсидирана от нашата". Това твърдение дори вече не съответства на действителността, тъй като през последните години субсидиите, общо взето, бяха постепенно изравнени. Тъй че можем и да не споменаваме разликите (в полза на страни като България) при другите, неземеделски фондове на ЕС.

Късогледо

Малко повече внимание заслужава твърдението, че една отстъпка за командированите работници отваря вратите за бъдещи претенции - например за данъчна и социална хармонизация в ЕС. По-вероятно е обаче да се случи точно обратното. Безкомпромисното отстояване на една труднозащитима позиция по такъв относително маловажен въпрос може да засили още повече исканията за хармонизация и така да ускори раздялата с едно от най-важните източноевропейски конкурентни предимства - по-ниските данъци. Тогава на бърза ръка ще се „освободим“ от чуждите търговски вериги и от други инвеститори, които очевидно толкова много дразят българските социалисти.

Накрая за „поцелуйковщината“. Не е нужно човек да е поклонник на българския премиер, да го смята за връх на политическите и дипломатическите умения или да си затваря очите за комичните му езикови и поведенчески особености, за да си даде сметка, че в случая неговата позиция (ако, разбира се, не се отметне от нея) е много по-далновидна от патриотично звучащата, но късогледа защита на тарикатлъка, представян като „национален интерес“.