Реформатори, погледнете се в огледалото!

Ако искаш да си удавиш кучето, кажи, че е бясно. Тази френска поговорка онагледява защо българските реформатори толкова разточително си служат с думата “компромис”. Нали все в някакъв целофан трябва да опаковат поредицата от незащитими действия. И да намерят извинение за тях. Никой не би ги разбрал по-добре от стопанина на мързеливо куче, който хем трябва да се освободи от тежестта на един безполезен лакомник, хем да представи пресметливото си решение като алтруистичен порив за спасяване на селото от бяс.

Реална политика или гнили компромиси?

В края на седмицата реформаторите се договориха с ДПС за подкрепа в извършването на съдебната реформа. Те го нарекоха "политически компромис", който защитиха с аргумента, че в името на реформата се извършва не идеалното, а просто възможното. За да получат подкрепа в пленарната зала, реформаторите отписаха няколко съществени елемента от реформата на Христо Иванов, за по-дребните да не говорим. Ако си представим, че договореното влиза в сила още днес, положителният резултат ще бъде един: съдът ще стане по-независим от прокурорите. Но все така зависим от политиците - което пък ще бъде отрицателният резултат. По-дългият преразказ на споразумението с ДПС не звучи по-окуражаващо: реформаторите се отказаха от явно гласуване във ВСС, от опцията главният прокурор да бъде изслушван пред парламента, от по-къс мандат на ВСС. Ако договореното не се променя повече, съдебната реформа ще изглежда по този начин. Но дали това изобщо може да се нарича “съдебна реформа” и дали в негово име може да се оправдава съюз с квазилегални структури?

Освен всичко друго: проблемът не е само в окастрянето на реформата, а в това, че въпросното окастряне беше лесно предвидимо. И че преговорите на Реформаторите с ДПС бяха неизбежни. Нека напомня защо.

Как се преглъща всичко това?

Съвсем доскоро Реформаторите бяха единствената по-значима политическа сила, която се противопоставяше еднакво интензивно на: мафията, расизма, липсата на култура в политиката и общото неспазване на правилата. След парламентарните избори измежду всички тези приоритети те избраха един: да държат ДПС извън политическите скоби, с цената обаче на други неприемливи съюзи. В името на тази (спорна) цел реформаторите сами настояха на съюз с расистка формация, омаловажиха редица управленски подигравки с културата (министър, титулуващ себе си “мултак”, или съдържател на чалга-клуб - кандидат за парламентарен управител на културата) и представиха като нещо естествено влизането си в правителство на ГЕРБ – организация с достатъчно основополагащ принос за всичко, срещу което реформаторите смятаха да се борят. Покрай съюзите, в които влязоха, Реформаторите се озоваха в парламента еманципирани от всичко, включително и от собственото си политическо лице.

Планът, който шепнешком се нарича “всички срещу ДПС”, поражда един-единствен проблем: още от първия ден след сформирането на новото правителство беше ясно, че ДПС не се намира извън управлението. В началото това се виждаше от избора на министри и заместник-министри, а вече стана съвсем очевидно, когато възникна идеята съдебната реформа да се извърши след промени в конституцията. Защото тези промени просто са невъзможни без гласовете на ДПС. Последва нова идея: съдебната реформа да зависи от тълкувателно решение на Конституционния съд. А тъкмо този съд навремето отсъди, че Делян Пеевски трябва да остане в парламента - в разрез с логиката и с практиката.

Трети епизод: отрезвяване

Иначе казано, немислимият съюз с расистка организация беше подпечатан, за да се създаде някаква дистанция към #КОЙ. Но тази дистанция по условие не можеше да бъде спазена. А сега логично се разиграва и вторият епизод от същия сериал: съюзът с ДПС, приет в името на една реформа, която е вече отхвърлена. Чакаме третия епизод, в който и мизерният остатък от замислената реформа ще бъде стопен. Тъкмо в този епизод Реформаторите с огорчение ще припознаят повечето си днешни съюзници като това, което винаги са били: формации, застрашаващи сигурността на страната.

Ни повече, ни по-малко.