Румъния: бавно, но във вярна посока

"Съмнително е дали тази страна ще успее да оцелее", отбелязва през 1990 един известен балкански експерт по адрес на Румъния. И не е е единственият, който мисли така - при това с основание: никъде другаде в Източния блок мизерията не е толкова голяма, а контролът - толкова тотален, никъде другаде властта не действа толкова недостойно, а в самия си край - и брутално.

И след победата на революцията имаше малко поводи за оптимизъм. Гражданските демонстрации на опозиционери в Букурещ бяха потушени с докараните от провинцията миньори, а в Трансилвания се стига до нападения срещу унгарското малцинство. Не беше необходима кой знае колко фантазия, за да се предскаже на страната съдба, сходна с тази на бивша Югославия. Но катастрофата така и не се състоя. Четвърт век сред революцията, Румъния не се е превърнала в рай или в демокрация за пример, но е членка на Европейския съюз и НАТО, а са налице и всички признаци, че й предстои по-нататъшно и още по-бързо оздравяване.

Това, че вестниците ежедневно пишат за гигантската корупция на политическата класа, също е добър белег: за разлика от България, в Румъния поне се води борба срещу това зло, наследено още от византийски времена. Във времето между двете световни войни негодуванието срещу корупцията стимулира създаването на фашистко движение. А днес то дава сили на - за съжаление все още малко на брой - смели прокурори и съдии. Вярно е, че Румъния и до днес не се е освободила от някои националистически пориви, но екстремистките партии нямат никакъв шанс, за разлика от ситуацията в Унгария.

Разрушено от тоталитаризма общество

Спокойна преценка за Румъния е трудно да се чуе - както в самата страна, така и в Европа. През 90-те години държавата бе смятана за родина на "посткомунизма" - съмнително понятие с малко съдържание. Факт е, че Румъния дълго време така и не успя да си разчисти сметките с елитите от времето на Чаушеску. Президентът Йон Илиеску беше решил да тръгне по новия път със старите кадри. Това беше време на мъчително-упорито и продължително мълчание. Но Илиеску поне продължаваше да държи на прозападния курс на страната, за разлика от комунистите на Жан Виденов в България.

Действително - човек би могъл да си представи и алтернативи на Илиеску, но сред тях можеше да има и още по-лоши. Между 3,6 и 4,5 милиона румънци са били членове на комунистическата партия: цифрите са различни, но във всеки случай говорят за това, че почти цялото професионално активно поколение на страната е членувало в партията. Гражданско дисидентско движение на практика не е имало, нито пък християнско-протестантска съпротива. Който иска да добие представа за това до каква степен е било и си остава разрушено румънското общество от тоталитаризма, може да надзърне в модерната румънска белетристика. Във всеки случай, румънците поне не са били обладани от лековерието, че демокрацията ще се възцари още щом диктаторът падне от власт.

След Илиеску на власт идва Траян Бъсеску - човек, който трудно може да бъде определен като запален по демокрацията управник. Той не отменя, а просто копира наследения от 90-те години властови модел на местните велможи. На моменти нещата изглеждат така, сякаш румънският елит е изобретил политическо перпетуум мобиле: на сцената се разиграват привидни битки за власт, а зад кулисите всички се прегръщат в името на личното обогатяване.

Но и този ужасяващ сценарий не се реализира докрай. Никой не се оказва толкова силен, че да попречи на съдиите, полицаите, прокурорите и икономистите да изпълнят своите функции. В крайна сметка те успяха да възвърнат валидността на един закон, смятан почти за отречен: че управляващите могат да бъдат свалени, щом не ги бива за нищо.