Русия на Достоевски, Русия на Путин

Името, идеите и творчеството на великия руски писател Фьодор Михайлович Достоевски напоследък все по-често се вплитат в разгорещената дискусия за политиката на Руската федерация и на нейния президент Владимир Владимирович Путин. Преди няколко месеца например Държавният департамент на САЩ саркастично коментира изявленията на Путин, като ги нарече „най-сензационната руска литература след Достоевски”. Парадоксално е, че съвсем наскоро холандският преводач на Достоевски Ханс Боланд в знак на протест срещу действията на Кремъл отказа да приеме почетния Пушкински медал, който трябваше да му връчи лично Путин, а в същото време неколцина западни публицисти виждат в политиката на руския президент именно няколко централни идеи на Достоевски.

Феликс Филип Инголд припомня на страниците на „Нойе Цюрхер Цайтунг”, че в някогашния Съветски съюз десетилетия наред Достоевски не се радва на официално одобрение, а в някои периоди властите направо го низвергват. Сега обаче интелектуалните, духовните и политическите елити на Русия го обявяват едва ли не за пророк, с визия за бъдещето на страната, за „народа” и за „духа” на Русия, визия, която сега се превръща в реалност, смята Инголд.

Великоруската идеология на Достоевски

Хората, живели по времето на съветския режим, добре помнят, че комунистическите функционери обявяваха писателя за „реакционер”, за национал-шовинист, за расист и войнолюбец, който в религиозната си обсебеност изцяло отрича разума. Днес всички тези критики се преосмислят и внезапно се оказват със знак плюс, а големите романи и публицистиката на Достоевски се превръщат в сърцевина на актуалната великоруска идеология.

Според Инголд, тази имперска идеология се крепи върху вертикалната йерархия на властта и върху хоризонталната „евразийска” ос, замислена като континентална „общност на народите”, която ще „приюти” не само някогашните съветски републики, но и бившите „братски страни” от Източна Европа. Така под егидата на Русия ще възникне нов съюз в старите параметри: от Източна Германия и Балканите, през Кавказ до Урал, от Урал през Сибир до китайската граница и Тихия океан. Руското православие ще защитава духовните и религиозните интереси на тази велика евразийска империя и ще отблъсква разяждащото влияние на западното свободомислие. Сегашната вътрешна и външна политика на Руската федерация, както и официалната културна и църковна политика не оставят никакво съмнение, че евразийският път се следва неотлъчно.

Швейцарският публицист с известно преувеличение нарича Достоевски „апологет на царизма и пропагандатор на автократичната държавна доктрина”, но е прав, че през 70-те години на 19-и век писателят обяви православните балкански страни за руска сфера на влияние, на която трябва да се окаже военна подкрепа. И че пак той призова за завръщане на Константинопол „в лоното” и обяви, че надеждите и спасението на Русия са в Азия. Това може би не го прави чак „пророк”, но неговите идеи във всички случаи подхранват сегашната руска политика на експанзия. Инголд припомня едно клише на сталинистката литературна критика: „И приживе, и днес Достоевски беше и е в авангарда на реакционерството”. Според публициста, тази нелепа присъда днес придобива изненадваща, ако не и заплашителна актуалност. Разликата обаче се състои в това, че днес в Русия реакционерството е не просто авангард - с течение на времето то се превърна в обединяващ фактор за политическите, военните и интелектуалните елити, които се спояват във фатална амалгама от неосталинистки и неофашистки елементи.

Възгледите на Достоевски за евреите

В своето есе за Достоевски швейцарският автор пише още: „Огромна е ролята на Достоевски за формиране на великоруския подход към историята, а и на днешното самосъзнание на руското население. Най-ясно я илюстрира едно мащабно платно (три на шест метра) от „националния художник” Иля Глазунов, който през 90-те години на миналия век увековечи десетки исторически личности. На неговата картина „Вечна Русия” са изобразени исторически личности - властелини, светци, духовници, философи, хора на изкуството, а над тях се издига разпнатият Исус. В подножието на разпятието, на централно място Глазунов е нарисувал именно Достоевски - замислен, със запалена свещ в ръката. Всички руски царе, че дори и Пушкин, който се смята за най-великия руски класик, отстъпват на заден план, а това подчертава уникалната позиция на Достоевски. Преклонението пред писателя направо граничи с идолопоклонничество.

Нека да си припомним, че сред смущаващите размишления на Достоевски са текстовете му по еврейския въпрос в късните статии и в романа „Юноша”. Великият хуманист Достоевски, в чието лице още Ницше вижда един от най-големите психолози, по онова време свири на всички струни на антисемитската реторика и без колебание използва всевъзможни клишета, за да докаже моралната и расова малоценност на евреите. На другия полюс Достоевски вижда типичните руски качества: силна вяра, задушевност, страдалчество, щедрост, братска всеотдайност. Според Достоевски, евреинът е човек без корени, за него не важат нито общочовешките, нито патриотичните ценности, залегнали в основата на руското християнство, което е призвано да победи западноевропейската идея за просветената цивилизация. В представите на писателя тази цивилизация е заразена от либералното мислене и е изтощена от капиталистическата експлоатация. Либерализмът и капитализмът, смята Достоевски, са залегнали в основата на един еврейски империализъм, който си е поставил задачата да пороби целия свят.”

В края на есето си Инголд все пак ревизира някои от своите крайни оценки и приканва читателите да не причисляват Достоевски към кохортата на онези, които проповядват омраза към евреите без връзка с главния мозък. Авторът припомня, че великият хуманист полемизира не само срещу „евреите”, неговото перо не щади и „католиците”, „социалистите”, „западняците”, „германците”, „поляците”, „швейцарците”. Същото важи дори за „руснаците”, неговите собствени сънародници, които писателят не само величае като „народ-богоносец”, но и най-безмилостно бичува като тъпо стадо, като пропаднали, брутални, егоистични, отмъстителни, анархистични получовеци, на които нищо животинско и нищо сатанинско не им е чуждо.

Мизантропия и хуманизъм

Според Инголд, всичко това не омаловажава антисемитските подхлъзвания на Достоевски, но показва, че той не е просто някакъв юдомразец, а всъщност най-вече човек, склонен към мизантропия и нетолерантност - нищо, че с голяма литературна мощ се застъпва за християнския хуманизъм. Авторът обобщава, че Достоевски не може да приеме месианската идея на юдейската религия, защото тя се сблъсква с месианизма на руското православие. А „избраният народ” може да бъде само един.

За връзката между днешна Русия и Русия от времето на Достоевски още преди пет години писа и американският публицист Дейвид Игнейшъс: „Модерна Русия на Владимир Путин все още се бори срещу същите политически противоречия, които преди 130 години описва Фьодор Михайлович Достоевски. Хората с лека ръка се отказват от независимостта си заради хляба и сигурността, пише Достоевски във „Великия инквизитор”, който подменя човешката свобода с „чудеса, мистерии и авторитет”. Днешна Русия се гърчи от страх. Един руски антрополог пише, че обществото е прегрято и претоварено. Руснаците са нервни и обръщат гръб на свободата, твърди водещ социолог, а един професор по архитектура казва, че Русия е като осакатена след разпадането на Съветския съюз”, пише Игнейшъс в австрийския „Винер Цайтунг”.

Русия на Достоевски и Русия на Путин - паралелите са повече политически, отколкото литературни…