Самотните майки на Сирия

Прегърнала сина си, Нора за кой ли път си припомня как мъжът ѝ за последно целунал детето, преди да отиде на работа - и да не се върне повече. Нора е на 22 години, живяла е известно време в Ярмук - едно вече съсипано предградие на Дамаск.

"Опасно беше да ходи на работа. Минаваше през цели три контролно-пропускателни пунктове, за да стигне до магазина си. И все повтаряше, че трябва да изкарва пари, за да можем да оцелеем. Сигурна съм, че властите са го прибрали", разказва младата жена.

Съпругът на Нора изчезва на 24 юни 2013 година, месец преди режимът на Асад да подложи Ярмук на брутална обсада, хванала в капан и обрекла на глад хиляди невинни хора. Две години по-късно Нора успява да избяга в Шатила - печално известния бежански лагер в южните предградия на Бейрут. Заедно с хиляди други свои сестри по съдба, Нора е принудена сама да се грижи за оцеляването на семейството си.

Всяка четвърта сирийка

Според Агенцията на ООН за бежанците, всяка четвърта сирийка е в същото положение, след като съпругът ѝ е бил убит или е изчезнал. Тези жени се справят със завидна упоритост. В същото време обаче много от тях са подложени на сексуално насилие, експлоатация и потисничество.

Ранда Хадад работи за една ливанска правозащитна организация, подпомагаща жените в бежанските лагери. Тя разказва, че овдовелите жени, които започват работа, стават лесна жертва на сексуален тормоз, особено ако работодателят разбере, че нямат ни баща, ни съпруг или брат, който да ги пази.

След пристигането си в Ливан, Нора в началото работела във фабрика за производство на кисело мляко и сирене, но скоро напуснала заради отношението на мъжете. "Непрекъснато ме оглеждаха. Ужасно се страхувах, защото имах чувството, че всеки момент ще ми посегнат”, разказва тя.

Ако я бяха изнасилили, Нора дори нямаше да може да потърси помощ от властите - заради неясния ѝ правен статут. Повечето сирийски бежанци в Ливан живеят без документи, почти в нелегалност, защото изискванията за удължаване на визите са строги, дори непосилни. Част от работещите жени лъжат, че имат съпруг у дома - само и само да се защитят от посегателства.

Когато семейството остане без баща, често пъти се появяват и силни вътрешни напрежения, защото в тази патриархална традиция разпределението на ролите между половете е много силно изразено. Ранда Хадад разказва, че в някои такива разклатени семейства най-големият син се чувства под силен натиск да поеме ролята на баща си, а това понякога води до насилие над жените, които „трябва” да бъдат поставени под контрол. "Имаме случаи, когато момчетата започват да бият майка си, защото смятат, че това е начинът да поемат ролята на мъжа в семейството", разказва Хадад.

Жените, които са принудени да работят, се тревожат и от друго: че ще изгубят своята "женственост" в резултат от постоянните тревоги и депресии. Някои от тях освен това гладуват, за да има достатъчно храна за децата им. А най-тежко е положението на онези жени, които не могат да работят. Те понякога прибягват до отчаяни действия.

Рула Ел-Масри от една ливанска хуманитарна организация, която се бори срещу насилието над жените, разказва, че много вдовици пращат невръстните си деца да работят или направо продават дъщерите си за брак с по-заможни кандидати, за да получат зестрата. В този регион ранните бракове са и без друго често срещана практика, особено в крайно бедните домакинства.

"Без него ми е ужасно празно"

Ум Нада, 43-годишна палестинка от Сирия, пристигнала в Ливан с трите си дъщери, разказва, че вече е отказала на седмина мъже, които през последните две години предлагали да се оженят за 15-годишната ѝ дъщеря. Социалният работник Манар познава Ум Нада и разказва, че тя не само изкарва препитанието на семейството, но и съумява да запази емоционалната връзка с трите си момичета: "Тя им е и баща, и майка, и сестра, и най-добра приятелка. Тя им е всичко", споделя Манар.

Повечето жени обаче бързо установяват, че е почти невъзможно сами да подсигуряват цялото си семейство. Някои дори се виждат принудени да проституират. Но независимо от нищетата, експлоатацията и насилията, за всички тези жени най-мъчителна си остава загубата на съпруг или дете. Нора показва ръката си и обяснява, че продала сватбения си пръстен за 100 долара, за да нахрани сина си. Вече няма нищо за спомен от времената преди войната. Затворена в тъмата на схлупения си дом, тя често разказва на сина си истории за неговия баща и за някога оживения квартал Ярмук. "Без него ми е ужасно празно", казва Нора. "И все си спомням как навремето си играеше с нашето бебе."