Сирачеството на нашите бащи и майки

“Нападнаха 87-годишен за 5 лева” - из новините на в. “24 часа”

Детството ми мина сред обичливи роднини и в общност, в която всички почитаха възрастните. Спомените ми са от времето, в което баба ми Мичка, която наричахме „мама”, бе удостоявана с големи грижи и внимание от целия род, пък и от цялото село - въпреки че получаваше 20 лева пенсия. С нея си и умря в края на 1989 година. Днес повечето български пенсионери са бедни като нея - но на никой не му идва наум, че отвъд непрекъснатите политически спекулации и популистки надцаквания с размера на пенсиите, възрастните хора в България имат потребност от поне още няколко измерения в залеза на дните си.

Ясно е, че разпадът на патриархалния свят е настъпил, при това още от времето, когато Елин Пелин пише знаменитата си повест “Земя” през 1928 година. Но у нас, след поредица от социални експерименти, май и модерният свят все още не е дошъл. Защото се предполага, че в него хората със заслуги и приноси, с опит и знания заслужават поне спокойни старини.

Свикнахме ли със злото?

Тук няма да говоря за размера на пенсиите, защото всичко е ясно - съществува таван от 700 лева, но и достигналите този таван едва свързват краищата, а за мнозина мизерията просто е всекидневие. Несправедливостта с отдавна изхарчените пенсионни фондове едва ли ще се поправи. Тягостната мъка по попилените заради поминъци и реализации в чужбина - също. Няма да говоря и за непосилието на оцеляването с хлебец и кисело мляко, а за сирачеството на нашите бащи и майчици, за жестоката им изоставеност извън борда на елементарната сигурност, за забравата им насред агресивната ни и ожесточена действителност в обезлюдените почти села и смразяващите самоти на градските панелни джунгли.

Свикнахме с новините за убити и изнасилени старици, за нападнати и потрошени от бой възрастни мъже, което означава не просто, че сме свикнали със злото, а че сме го отгледали във времето: толкова голямо, силно и жилаво, та да избута от главите дори досещането за ценността на човешкия живот.

Но да сваля патосите в конкретността на някой и друг пример: всеки ден почти в отсрещната къща през улицата чувам или ставам случаен свидетел от балкона на дивашките и зверски почти скандали, които един внук организира на баба си и дядо си за пари. Възрастните хора едва стискат душата си зад зъбите, къщата им плаче за ремонт, коминът на покрива е толкова килнат, че всеки следващ вятър може да го събори.

Момчето, което помня като нелошо дете от кварталната градинка, сега прилича на завършен бандит: иска, иска и иска, ту е пиян и агресивен, ту надрусан и още по-агресивен. Една вечер го срещнах и го попитах  не работи ли вече, а той се изсмя, отговаряйки ми, че не е луд да блъска за 400-500 лева, правил готини удари при Маргините, но откакто арестували единия брат, а другият се покрил, му писнало и затова сега „юди старците за мангизи”. Тях не ги познавам, но винаги ме поразява възрастния мъж, когото често срещам на трамвайната спирка, винаги облечен в костюм, спретнат, изгладен, излъчва някакво отчаяно достойнство. Разбрах, че е бил строителен инженер, а съпругата му - учителка.

Как се стигна дотук?

В трамвая се случва да е още по-тягостно: сякаш самият залез се е качил и пътува още в девет заранта. Всякакъв възрастен народ, добре или зле пременен, сговорчив и споделящ, заядлив и поучаващ, носталгичен и огорчен, гъстота от унили човешки съдби и горчива умора. Случва се дори да няма кой да отстъпи място на поредния пътник с бастун.

Тогава се питам накъде пътува предизборна България: кои партии, новосъздаващи се коалиции и гръмогласни политически викачи биха се съсредоточили върху гореописаната картина, биха я взели присърце и разведрили в програмните си документи с конкретни решения? Питам се и къде са достъпните социални домове и кой ги “пропусна” през годините - църквата, благотворителният порив на новобогаташите, социалните служби в държавата? Как се стигна дотук да създадем една застрашително хищническа среда за най-безпомощните членове на обществото си: старите хора и децата? Как да започнем с търпеливи и всекидневни усилия да преобръщаме налаганата тихомълком негативна нагласа към възрастните, пренебрегвайки и техните знания, и техния опит, и техния достоен живот най-вече? Струва ми се, че е много по-важно да се замислим над всички тези въпроси, вместо да се съсредоточаваме върху поредната Доганова изцепка...

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел