След Враца: какви хора населяват България

18-годишен ученик издъхва в следствие на побой в центъра на Враца. До трагичната развръзка се стига след спречкване на улицата. Ученикът Тодор свирнал с клаксон на братята Иван и Десислав Дамянови, които пресичали улицата. Дамянови, известни в града като Поничките, се разгневили и напсували младежа, който, според приятелката му, паркирал колата и слязъл, за да се „изяснят“. Последвал побой. Единият от братята държал ръцете на Тодор, докато другият го удрял с юмруци в главата. Накрая момчето издъхва, а окръжната прокуратура във Враца повдига обвинение за „причиняване на смърт по непредпазливост”. Според обвинението, смъртта на Тодор е настъпила след "умишлено нанесена лека телесна повреда".

Обвинението

Обвинителният акт отприщи лавина от мнения. Изведнъж всички се превърнаха в юристи и обявиха, че „правилната“ диагноза е предумишлено убийство. Това желание за публичен линч на убийците не е неочаквано. Обществото, напълно в реда на нещата, реагира емоционално, без да взима предвид рационални фактори като този, че когато няколко души се сбият, те едва ли целят смъртта на единия. Или пък че в резултат от побоя 18-годишният ученик може да си е глътнал езика (каквито информации се появиха), да е получил инфаркт или да е ударил главата си в камък. Все трагични развръзки, които изключват умисъл за смърт. Заради оскъдната информация обаче, на този етап подобни предположения са точно толкова безпочвени, колкото и твърдението, че двамата братя са целели убийството на Тодор и са го извършили умишлено.

Нелепиците

Крайно смущаващи са редица събития, съпътствали трагедията. Така например часове след ужаса във Враца пред медиите излезе кметът на града Калин Каменов, който изведнъж влезе в ролята на жертва. От странните му обяснения става ясно, че подобни трагични ситуации са „ежедневие“ във Враца, проблемите в града нерядко се решават по този начин, а изнудването и униженията са често срещана практика. Дори самият той бил жертва на подобни безчинства.

И още един тревожен факт: линейката успява да вземе разстоянието от 3 километра (толкова е отдалечена болницата от мястото на инцидента) за половин час. И разбира се вече е твърде късно за спасителни действия.

От обясненията на очевидци и на шефа на полицията в града се подразбира, че и биячите, и жертвата вероятно са били въоръжени с метални боксове. Което пък потвърждава иначе нелепите думи на кмета, че подобни инциденти не са рядкост във Враца.

И най-ужасяващият момент: трагичната смърт на 18-годишния Тодор е заснета от над десет души, които вместо да се опитат да предотвратят побоя (а оттам и смъртта на момчето), просто наблюдават и снимат, а след това описват случилото се. Ако Тодор не бе загинал, тези клипове и снимки вероятно щяха да се превърнат в истинска „атракция” в социалните мрежи.

Разпадът

Впрочем, събитията, съпътствали трагичната смърт на един млад човек, са най-точната моментна снимка на България. Територия, в която расте цяло едно поколение, възпитано в сеирджийство. Лишено от рефлекс да разпознава кое е добро и кое е лошо, а покрай това лишено от характер и способност да се противопоставя на злото. Това поколение предпочита да заснеме нелепа смърт, вместо да я предотврати. Предпочита да намери добра перспектива за видеоклипа в смартфона си, без дори да допусне, че един такъв побой може да доведе до най-лошото.

Но това поколение не се е възпитало самó така. То е продукт. Продукт на лошото образование, което обяснява неспособността да се правят причинно-следствени връзки от най-простичък тип: когато има побой, той може да доведе до нечия смърт.

Това поколение, което бодро стиска телефон с камера, е продукт и на кмета-жертва, който обяснява колко лошо се живее във Враца. А животът в този град зависи пряко тъкмо от него.

Това поколение е продукт и на дългогодишния институционален колапс, заради който линейка пропълзява 3 километра за 30 (!!!) минути, а два дни след жестокото убийство все още не са изяснени почти никакви факти.

Това поколение е продукт и на мисленето, че няма кой да те защити (и в повечето случаи наистина няма), та затова е в рамките на нормалното да носиш метален бокс в джоба си.

Това поколение населява България. То ще заснема фактическата ѝ смърт, ще търси по-атрактивната гледна точка за кадъра, ще участва, псувайки отстрани, но никога няма да се намеси. Защото, опасявам се, сетивата му са толкова притъпени, че дори да пожелае да се намеси, просто няма да знае как да го стори.

Извън претенциозните приказки за стабилност, извън безкрайно смешните опити за политика, които по нашите географски ширини се изразяват в пиянски речи, реалният живот в страната изглежда така: посред бял ден в центъра на 60-хиляден град трима души са оставени да се бият пред публика, която просто снима. Повече от 48 часа по-късно обстоятелствата и фактите не са изяснени, а достоверната информация е твърде оскъдна. За сметка на това Фейсбук-активистите вече са повдигнали „обвинението”.

Такива неща се случват там, където институции няма, където правилата са имитация, а гражданско общество има само на думи. Другото име на това състояние е разпад.