След референдума: наказахме ли политиците?

Коментар от Иван Бедров:

„Да ги накажем“, си казаха 3 501 220 (брой на действителните бюлетини според ЦИК - б.а.) български избиратели и гласуваха в националния референдум, свикан по инициатива на телевизионното предаване „Шоуто на Слави“. От тях почти 72% подкрепиха предложенията народните представители да се избират по мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура, а субсидията за партиите да стане един лев годишно за всеки получен действителен глас на парламентарни избори. Близо 62% подкрепиха и въвеждането на задължително гласуване на избори и референдуми.

Дали всички тези хора са искали точно това? Голяма част от тях - вероятно да, а много други сигурно са гласували просто напук, след като телевизионният водещ ги призова от екрана „да накажат“ политиците.

Но как точно тези промени могат да накажат политиците? Има ли политици, които се чувстват застрашени, и кои са те? А има ли такива, които силно се надяват да стане точно това? И, в края на краищата, какво и как ще се промени, ако изборите са само мажоритарни, гласуването е задължително, а субсидията за партиите се стопи? Отговорите на тези въпроси отсъстваха и в предизборната кампания, отсъстват и сега, в първите дни след референдума, когато за всички е ясно, че нещо се случи. И именно бягството на големите партии от тази битка остави Слави Трифонов абсолютно сам на терена и спомогна за внушителния резултат, на който същите тези партии днес не знаят как да отговорят.

А сега накъде?

Резултатите са такива, каквито са. Ако бюлетините бяха с 13 хиляди повече, референдумът щеше да е задължителен. Тоест, Народното събрание щеше да е длъжно в тримесечен срок да превърне в закон волята на народа. Екипът на „Шоуто на Слави“ критикува, че откритите в урните бюлетини без пликове (недействителни по силата на закона - б.а.) не са отчетени в общата активност, а те били точно толкова, колкото липсват, за да стане референдумът задължителен - малко над 13 хиляди гласа. Това на практика е оспорване на изборен резултат и само може да покачи още повече напрежението. Целта е очевидна - дори и накрая резултатът да си остане непроменен, да продължи да витае съмнението за заговор на статуквото „срещу волята на народа“.

Законът казва ясно, че парламентът трябва в най-кратък срок да се произнесе по трите въпроса - защото активността на референдума надскочи, и то с много, долния праг от 20%, който автоматично изпраща допитването при народните представители. Сега всички политици от основните партии, които избягаха от темата в предизборната кампания, ще бъдат задължени да заемат позиция. Могат да го направят с думи, могат и да не го направят. Но всеки от тях ще трябва да гласува поименно. Така дебатът по въпросите за референдума ще започне чак след провеждането на допитването.

Къде ни отвежда това?

Сега може и да има спор по въпроса дали изцяло мажоритарните избори не стесняват политическото представителство. И дали не дават на най-големите партии повече от заслужената на избори власт. Сега вече може и да се запитаме дали въвеждането на задължително гласуване е демократично, дали не противоречи на Конституцията и дали нещо може изобщо да е задължително, ако няма съответните санкции. Чак сега - след самото гласуване - можем и да обсъдим дали намаляването на държавната субсидия за партиите до 1 лев на глас е най-удачното решение и дали е разумно политиците да попадат в положение, в което им се налага да се поставят в зависимост срещу финансиране.

Големите партии избягаха от този разговор. Решиха, че нямат доводи и че никой няма да им обърне внимание. Напълно правилно прецениха, че отдавна са изгубили необходимото доверие, за да защитят непопулистка позиция. И предпочетоха с надменност да обърнат гръб на една напълно демократична процедура. Защото колкото и да заслужава да бъде обвиняван в популизъм, Слави Трифонов използва напълно законно един от инструментите на демокрацията и успя да мобилизира гнева, причинен от същата тази надменност.

Прекалено голямо е изкушението за силните на деня да приемат някакви промени в изборната система, които на пръв поглед да отговарят на волята на мнозинството от референдума. Прекалено голямо е изкушението тези промени да бъдат замислени така, че още повече да бетонират т.нар. статукво. Така "наказването“ на политиците лесно може да се обърне срещу наказващите. Но има един нов фактор, който никой вече не може да пренебрегва - правдив или манипулиран, информиран или подведен, автентичен или подклаждан, гневът на огромен брой българи е факт. И който не се съобразява с това, трудно може да се надява на място в българската политика.