Случи ми се нещо много странно…

В редакционния ни блог Георги Папакочев разказва за едно свое пътуване в миналото:

София е пълна с ровещи в кофите за боклук. Навсякъде, на всякаква възраст, мургави и светли, повече или по-малко парцаливи мъже, жени и деца търсят в градските отпадъци храна, празни бутилки или метал, които да продадат и с няколкото левчета да си купят алкохол или просто хляб. Товарният им „транспорт” е различен - стари бебешки колички, всякакви велосипеди, раздрънкани конски каручки или автомобили десета ръка, които, клекнали от препълнения с боклуци багажник, с пъшкане и в синкав дим дефилират из целия град.

Срещи и спомени

Мернах го зад хотел „Плиска”. Гмурнал се беше наполовина в боклукчийската кофа и ровичкаше трескаво с пръчката. Нямаше да му обърна внимание /все пак гледката е обичайна/, ако погледът ми не се спря върху нещо болезнено познато и близко, подпряно на съседната кофа. Велосипедът беше черна дамска „Мифа” с елегантна рамка и фирмен надпис, все още лъскави хромирани кормило, звънец и ръчна спирачка, широка кожена седалка с пружини и солидни гуми върху ръждясалите вече капли. На багажника отзад, естествено, се кипреше грозна пластмасова касетка, закрепена с автомобилни ластици, но интересното беше колелото, колелото!

Първо ми хрумна колко странно е след половин век да видя същата марка и модел велосипед, който беше една от семейните реликви на моите родители и неотлъчен мой приятел от детството. Приближих се до „мифата” и... веднага осъзнах, че това е същото колело, задигнато от тавана на семейното ни жилище преди 20 години.

И как нямаше да го позная! Все още помнех всяка негова гайка, драскотина, вдлъбнатина от многобройните детски аварии след лудешко каране, а някъде сред старата покъщнина и днес продължават да се търкалят ръчната помпа с метални щипки за рамката, динамото за фара, дори мрежестото филе от задното колело, което трябваше да предпазва дамската пола от заплитане в спиците и което аз, по хлапашки гордо, бях откачил от калника.

Големият грабеж

След студената зима на 1947-ма комунистическата власт в България започва финансовия и икономически грабеж на населението с внезапна обмяна на парите, при която уж инфлационните вече над 2000 лева задължително били блокирани в банките като влог, но вече в съотношение 4:1. Така отделените с труд и военни лишения спестявания на стотици хиляди българи за часове са превърнати в безполезни хартийки, а няколко месеца след паричния грабеж се извършва и прословутата национализация, при която над 6000 по-едри и дребни частни предприятия преминават в ръцете на финансовото министерство.

Така икономиката на новия московски сателит България е поставена върху паянтовите коловози на социализма. В тези тежки години на купонна система, черна борса, масов недоимък и несигурност, родителите ми, току-що станали семейство, решават панически да вложат хартисалите от обмяната пари в най-ненужната им тогава вещ - елегантен дамски велосипед, произведен в източната част на Германия и попаднал незнайно по какви пътища в ръцете на местните търговци. Вероятно са си правили сметка да го продадат тутакси в случай на нужда. Години по-късно научих, че MIFA е абревиатура от „Mitteldeutsche Fahrradwerke AG” на основаната още през 1907 година фабрика в Зангерхаузен, Саксония-Анхалт, която до днес произвежда и изнася велосипеди със същата марка за цял свят.

Абе, я си глей работата!

И докато спомените на бързи обороти се търкаляха в съзнанието ми, човекът с „мифата” изскочи от боклукчийската кофа и ме загледа подозрително. „Твое ли е колелото?” - попитах, а той стреснато заобяснява, че го бил купил преди години от „един човек”. Казах му, че това е стар семеен велосипед, с който съм отраснал и който е бил откраднат от нашия разбит таван заедно с куп бакърени съдове и друга покъщнина през откровено разбойническите години от средата на 90-те, вероятно от същия този „един човек”.

Погледът на собственика с пръчка в ръка стана още по-зъл, а отговорът му беше някакво ръмжащо: „Абе, я си глей работата, щото...”. Седмица по-късно го видях отново и този път направо му предложих да купя колелото. След дълго сумтене ми поиска 500 евро - цена, която с удоволствие щях да платя, ако можех да си я позволя, но уви. Изчаках го да се потопи отново в кофите, извадих фотоапарата си и направих няколко кадъра на старото си колело, така встрани и вече отдалеч.

Защо ли? Може би за да запазя спомена за странната съдба на старата следвоенна „Мифа”, купена навремето от родителите ми като отчаяна инфлационна гаранция и доживяла годините си не като скъпа семейна реликва, а като похитена чуждестранна красавица, която след половин век още върши работа някому и се движи. И за която през 60-те и 70-те години искрено ми завиждаха всички, които със зор въртяха педалите на недодяланите местни велосипеди „Балкан”.

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Д. Попова-Витцел