Защо ГДР и Полша взаимно се шпионираха

„Приятелство по заповед“ – така полските публицисти наричат отношенията между Полската народна република (ПНР) и Германската демократична република (ГДР) по времето на съветското господство. Партийните елити на двете държави уж живеят в пълна хармония помежду си, но зад кулисите Източен Берлин и Варшава таят дълбоко недоверие едни към други – включително и по исторически причини.

Мнозина поляци смятат източногерманците за твърде опасни „червени прусаци“. От своя страна доста хора в ГДР мислят, че на поляците изобщо не може да се има доверие, защото с либералните си реформи подкопават самите основи на социалистическия лагер.

Взаимно недоверие и подозрителност

Дълго време се смяташе, че тайните служби на двете държави са изключение от това правило, че си сътрудничат добре, обединени от враждата срещу общия враг на запад. Новоразкрити архиви обаче рисуват съвсем друга картина: в сферата на шпионажа насрещната подозрителност и взаимното недоверие са дори по-силни, отколкото в политиката.

В книгата си „За една дружба, която не съществуваше. Министерството на държавната сигурност на ГДР и полското Министерство на вътрешните работи в периода 1974-1990“ полският политолог Титус Яскуловски разбива митовете за доброто сътрудничество между двете шпионски служби.

„Източногерманската Щази се смяташе за много могъща институция с гигантски оперативни възможности, която беше в състояние да прониква във важни сегменти от живота в Полша и да упражнява влияние. В същото време полското Министерство на вътрешните работи изглеждаше слабо и далеч от равнището на Щази. Но и това е мит, който се опровергава от новите исторически находки,“ казва Яскуловски в интервю за ДВ.

Обратът в отношенията между Щази и полското МВР настъпва по време на стачната вълна в Полша през 1980 година, когато възниква и първият свободен синдикат в Източна Европа – „Солидарност“. Ръководството в Източен Берлин смята, че ставащото в ПНР представлява смъртна опасност за властта на комунистите не само в ГДР, но и в целия Източен блок. А опитите на комунистическите лидери в Полша да постигнат някакъв компромис със „Солидарност“ хвърлят в истинска паника всемогъщата Щази и нейния ръководител генерал Ерих Милке. Политиците от ГДР открито обвиняват своите полски другари, че проявяват ръководна слабост и правят отстъпки на „враговете на социализма“.

Неслучайно в Източен Берлин посрещат с облекчение военното положение, обявено в Полша на 13 декември 1981. Независимо от това източногерманските „чекисти“ смятат, че кризата в съседната „братска“ страна изобщо не е решена. Още на 14 декември 1981 Ерих Милке издава серия от заповеди, които предвиждат настъпателни мерки срещу Полша.

Полша - вражеска територия

Заповедта с кодовото наименование „Осъзнаване“ на практика приравнява територията на Полша с териториите на вражеските западни страни – и най-вече на съседната Федерална република Германия (ФРГ). Полската народна република е обявена за „оперативен терен“, тоест – за враг, обяснява политологът.

Още преди това в посолството на ГДР в полската столица е сформирана така наречената „Оперативна група Варшава“. Целта на оперативните работници от Щази е не само да пречат на източногерманци, които искат да избягат през Полша във ФРГ, но и да извършват шпионска дейност срещу „братската“ държава. Щази под дърво и камък търси и нови тайни агенти, които да следят какво точно се случва в Полша. След политическите промени през 1989-1990 година историците първоначално смятаха, че най-малко 1500 души са работили за Щази в Полша. Сега се предполага, че техният брой е бил максимум 200. Но според Яскуловски измежду тях най-много десетина са били в състояние да изпълняват по-сложни задачи – например да проникнат в средите на „Солидарност“.

Арогантно отношение и враждебност

Политологът твърди, че след 1980 година Ерих Милке и неговите хора се отнасят с все по-голяма арогантност към своите полски колеги. По онова време Щази се опитва да укрепи позициите на твърдоглавите комунисти в полското ръководство и изобщо не прикрива враждебността си към по-либерално мислещите „другари“ в съседната „братска“ страна.

Тогава Полша е затънала в тежка икономическа криза и изпада в ролята на просител, който не може да окаже никаква съпротива. От полското МВР молят източногерманските колеги да им набавят не само твърди и гумени палки или предпазни щитове, но също така обувки, чорапи и топли долни гащи. Защото полските магазини в онези години са абсолютно празни.

След демократичния поврат настъпва време да за разплата заради униженията, на които поляците са подложени от Щази. През лятото на 1989 хиляди източногерманци минават границата с Полша и искат от посолството на ФРГ във Варшава да им даде убежище в Западна Германия. Между ПНР и ГДР съществува договор за връщането на такива хора в изходната страна, но въпреки това полските граничари пускат източногерманските бегълци. Източен Берлин шумно протестира, но във Варшава никой не му обръща внимание.

В началото на 1990 година Ерих Милке вече е зад решетките и си чака съдебния процес. По това време вътрешен министър в Полша все още е генерал Чеслав Кишчак, който пише (по повод арестуването на Милке) специална поздравителна телеграма до своя колега в Източен Берлин, демократа Михаел Дистел, който току-що е оглавил бившата Щази, наричаща се вече „Служба за национална сигурност“.

Политическа търпимост към шпионажа

След обединението на двете германски държави отношенията между Полша и Германия преживяват нов разцвет, но въпреки това тайните служби на двете държави си остават подозрителни една към друга. През 1993 година един полски офицер е осъден заради шпионаж срещу Германия. Твърди се също така, че Варшава е поискала връщането на германски дипломати заради шпионска дейност срещу Полша.

Недопустимо е приятелите да се шпионират, каза германската канцлерка Ангела Меркел през 2013 година, в апогея на шпионския скандал между Берлин и Вашингтон. Титус Яскуловски стига до едно малко по-реалистично заключение: „Към шпионажа между приятели е имало и продължава да има политическа търпимост. Но всяка търпимост си има граници.“