Страхът на политиците

Приетите през декември конституционни поправки, които с един замах обезсмислиха съдебната реформа, дадоха много отговори. Разбра се, например, доколко искрени са били целогодишните всекидневни заклинания за реформи. Видя се кой за какво се е борил, докато е разигравал позата на смел реформатор. Както и къде минава границата, отвъд която мнозинството от българските политици не смеят да пипат.

Няколко въпроса

При леко отместване на гледната точка обаче, може да се види как тези събития хвърлят светлина и встрани от политическата сцена – там, където е седнала публиката. И дават отговор на друга група въпроси. Като например:

Защо на огромна част от народните представители им е толкова лесно (без да се притесняват от „народа”) да говорят едно, а да правят обратното, като дори се отметнат от собствените си подписи?

Защо за провала на съдебната реформа протестират малцина и за кратко, а за, да кажем, поскъпването на винетките (с някакви си 2-3 лева на месец) протестите не спират?

Защо, въпреки убедителната победа на „здравите” сили, създадените и контролирани от тях „медии” продължават още по-безмилостно и с още по-мощни залпове от нечистотии да громят победените за пореден път - малцината активни привърженици на промяната?

Един отговор

В отговорите на всеки от тези въпроси навярно има по нещо конкретно и специфично. Но има и нещо общо, което ги обединява. То е свързано не с политиците, а с по-голямата част от населението. С отношението на мнозинството към заобикалящия го свят, с неговата информираност, ангажираност и отговорност.

Като става дума за отношението му към споменатите събития от края на миналата година, в това мнозинство условно могат да бъдат разграничени три основни, преливащи се една в друга, групи.

В първата са онези, които не разбраха или, по-точно, не положиха достатъчно усилия, за да се информират и разберат фундаменталното значение на конституционните поправки за съдебната реформа. И по-конкретно – на текстовете, свързани с квотите в двете колегии на Висшия съдебен съвет. Органът, който в днешния си вид е нещо като команден пункт на статуквото, инструмент за подчиняване на цялата система на частни политико-икономически интереси. Затова за тези хора станалото не е достатъчно видим дразнител, който да ги изведе на улиците. Какъвто, примерно, бе Пеевски, поставен начело на специалните служби. Затова е лесно да се обяснява, че промяната в конституцията е „едно голямо нищо”, че всичко се прави за постове и че не е станало кой знае какво, защото „истинската” реформа тепърва започвала с промени в други закони...

Във втората група са онези, които въобще не разбират връзката между съдебната реформа и личното си благосъстояние. Не разбират, че липсата на върховенство на закона и на работеща съдебна система се отразява пряко върху икономиката, конкуренцията, инвестициите, работните места, публичното и личното богатство. Затова е лесно на тези хора да им се обяснява, че съдебната реформа била занимание за един разглезен и незаинтересован за „истинските проблеми на хората” елит, че другите реформи били много по-важни и че, примерно, „инфраструктурата е най-голямата реформа”.

В третата група пък са онези, за които устройството и функционирането на демократичната държава са изцяло и напълно „тъмна Индия”. За тях връзка между политиката и живота не съществува. Те периодично си избират някой спасител и после се разочароват от него. Макар и по принцип да мразят политиците, тези хора са тяхната най-сигурна „социална база” - защото се манипулират най-лесно и затова са безопасни.

Циментиране на опростачването

Подобно състояние на населението е идеалната среда за политическото мимикриране и паразитиране. Иначе казано, колкото повече откровено невежество, ценностна дезориентация, неангажираност и неинформираност, толкова по-добре. Затова десетилетия вече се полагат целенасочени и системни усилия за масово опростачване. Затова, за циментирането на това опростачване, в последните години бяха инвестирани и продължават да се инвестират огромни средства в огромен рояк от машини за дезинформация, правещи са на медии. Тези „медии” с усилен денонощен труд цяла година подготвяха и опаковаха онова ключово гласуване от над 200 народни представители на обезсмислящата съдебната реформа конституционна поправка.

Така стигаме до последния от трите въпроса, с които започнахме: защо, въпреки убедителната победа на „здравите” сили, „медийната” кампания срещу малцината активни носители на промяната не отслабна, а напротив – залповете от лъжи и мръсотия продължиха и се засилиха? На общо взето отчайващия фон, отговорът на този въпрос е може би оптимистичен: вероятно повелителите на тази кампания съзират все повече пукнатини в цимента на опростачването и трескаво се опитват да ги запълват и замазват. Техният страх е може би симптом, че все по-голяма част от населението се превръща в общество. Че все повече хора напускат местата сред публиката и се превръщат в граждани.