Страхът от българския лекар
5 декември 2011Коментар на Татяна Ваксберг:
Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне. Този стар афоризъм е приложим към онези медии и социални групи, които в стремежа си да угодят на аудиторията прекрачиха границата в отразяването на смъртните случаи в болниците. Това е подход, който може временно да осигури аудитория, но да убие доверието в здравеопазването изобщо. Не е ясно какво точно тогава ще си получил, след като си си пожелал по-голяма публика.
Смут и неверие
В момента медиите твърдят, че пациенти се страхуват да отидат на лекар, а Българският лекарски съюз твърди, че лекари се страхуват да лекуват. Ако тези две картини са верни дори и наполовина, здравеопазването не е в криза, а в колапс. Какво друго да кажем за медицина, в която болният се страхува да се лекува, а лекарят се страхува да го лекува?
Впрочем, лекарите не са единствената гилдия, към която обществото си отглежда отрицателно отношение. Парадоксално, но най-ниските нива на доверие в България са ориентирани към професиите, в които би следвало да се оглежда нашата хуманност: лекарите, учителите, юристите, участниците в благотворителни дейности. Обществото не вярва точно на онези, които трябва да му осигурят знания, здраве, справедливост и грижа за слабия.
Според проучване на института за маркетингови изследвания GFK България се отличава от останалите изследвани страни по това, че регистрира най-ниски нива на доверието изобщо. Измежду 20 изследвани професии съществуват цели 6, към които българите са лидери по липса на доверие. След това идват колумбийците, които не се доверяват на 3 от професионалните групи, а на трето място по този показател са белгийците и индийците, които нямат доверие на по 2 от изследваните професии. България обаче е единствената страна, в която липсата на доверие се проявява точно в отношението към професии с хуманитарна насоченост. Съвсем други общества са лидери в недоверчивото отношение към военните, политиците, банкерите или мениджърите.
Слабият и силният глас
Това е тревожен симптом, на който не противодейства никаква политика. В конкретния случай с лекарите пък се усеща не просто липса на политика, но дори и липса на служебна загриженост: най-слабо чуваният глас в тази драматична история е този на министъра на здравеопазването.
Гласът, който е още по-слаб, е този на експертите - на хора, способни да разследват конкретните смъртни случаи, да обяснят причините за тях и да посочат конкретните лица, които носят отговорност. Силен е само безотговорният глас на обобщенията и негативните квалификации.
Впрочем, ако любителите на по-широка аудитория за сметка на прецизност и етичност бяха проверили, щяха да видят, че повечето от българите, които нямат доверие в здравеопазването, все пак разграничават лекарите от администрацията. Според данни на социолозите от Opendata цели 40% казват, че имат „много малко“ доверие в здравната каса, но с една трета по-малко са хората, които се отнасят със същата категоричност към болниците.
Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев