Така е в България, страната на лоялните медии

Докладът за България на ЕК в медийната си част резюмира проблеми, които местни неправителствени организации и техните експерти отдавна са поставили – недостатъчна прозрачност на собствеността, използване на държавната реклама за осигуряване на медиен комфорт, политическа намеса и пр. Това са същите проблеми, посочени от същите вътрешни източници, заради които сме на толкова незавидно място в класацията на „Репортери без граници" за свободата на словото.

След като обаче и ЕС официално „взе страна“ по въпроса ще е много по-трудно да се казва, че няма такова нещо и да се върти познатият шлагер: „каква по-голяма свобода искате, щом има медии, които не спират да говорят срещу властта". Това е така, но става дума основно за периферни медии, които трябва да „измият очите“ на останалите. Тук водещи са няколко добре списвани сайта, няколко нискобюджетни телевизии и персонални гласове с остра позиция, но с ограничен достъп извън този кръг.

Другите повече или по-малко могат да бъдат наречени „лоялни медии". Едни от тях са откровено проправителствени („на живот и смърт“), а онези, които допускат алтернативни мнения, така ги пласират в колажа на посланията си, че достигат слабо до съзнанието на аудитория, особено масовата.

Лоялните медии са лоялни към държавната власт, независимо кой е на власт. За да спечелиш подкрепата им, е достатъчно да спечелиш изборите. Това спъва една от основните функции на журналистиката – критическата спрямо властта, което е лошо не само за журналистиката, но и за властта. Защото тя може необезпокоявано да се отдаде на лоши практики, които рано или късно изкарват хората на улицата, за да ѝ искат оставката. Какъвто е случаят в момента. А лоялните медии, когато усетят, че властта ще падне, престават да са лоялни към нея и се оглеждат за новия победил. Този сюжет многократно се е повтарял през годините на прехода.

Когато медиите са принудени да се правят на глухи

Засега това още не се е случило, може би защото е трудно да се прогнозира кой, кога и колко ще спечели от настоящите протести. Последният знак, че лоялността продължава, е затъмнението в тези медии около откритото писмо на 123-та интелектуалци, очертали драматична картина на социалното ни битие и поискали на свой ред оставките на ключови публични фигури.

Това е събитие от особена важност, защото в центъра на обществения дебат застават с имената си просветени хора с доказан принос за днешната ни културна идентичност, които не вдигат лозунги, а дават аргументи защо повече не може да продължава така. Да не отвориш студиата и страниците си са тях и да не искаш да ги чуеш е самопризнание, че си принуден да се правиш на глух.

Как се подържа принудата, която да гарантира медийната лоялност? На първо място, ако следваме изводите в доклада на ЕК, чрез собствеността. Решаващ за влиянето ѝ е произходът на капиталите. След като се оттеглиха големите чужди инвеститори от мащаба на Мърдок или ВАЦ, в медиите навлязоха капитали, натрупани през прехода (към днешна дата - притежание главно на Делян Пеевски и братя Домусчиеви). Характерното за периода е, че трудно можеш да забогатееш и да възпроизвеждаш богатството си без обвързаности с държавата, а именно чрез капиталите тези обвързаности проникват в медиите и контролират редакционната им политика. Така че, за да установиш подобна зависимост, дори не е необходима прозрачност на собствеността, достатъчен е анализ на съдържанието.

Недофинансирани обществени медии

На второ място зависимостта от държавата минава през финансирането на обществените медии, според менливата воля на политиците. В един момент БНР, в друг момент БНТ са се радвали на по-голяма протекция, но като цяло и двете медии са недофинансирани, което държи ръководствата им в перманентно състояние на молители за държавно благоволение.

В сходно положение през последното десетилетие са и частните медии, тъй като немалък ресурс идва по линия на комуникационните стратегии на държавните институции, които безпрепятствено могат да го насочват към медиите, според това доколко им осигуряват комфорт. Тук трябва да се прибави и ролята на КЗК, от която зависят трансформациите в медийната собственост, а тя се прочу с коренно различни решения на сходни случаи. Нищо чудно, ако дейността ѝ в този сектор се подложи на безпристрастна оценка, да последва съдбата на Комисията по хазарта.

Разбира се, далеч назад остана времето на прочутия „мобифон на Райдовски“, с който той командваше медиите от името на министър-председателя, но и сега случаите на политическа намеса, както пише в доклада на ЕК, не са престанали. Да си спомним само най-големият медиен скандал на 2019 година – спирането на програма „Хоризонт“ за 5 часа, който тръгна от натиска да бъде свалена от ефир журналистиката Силвия Великова, защото не отразява „правилно“ избора на главен прокурор. В някои отношения положението със свободата на словото дори е много по-лошо, отколкото в началото на прехода, когато политическата намеса в медиите беше инцидент, а сега се е превърнала едва ли не в бон тон.

За това красноречиво говори новата мода на партийните телевизии – три на националистите, една на БСП, една гравитираща към ГЕРБ и една предстояща да стане такава, когато партията на Слави Трифонов бъде регистрирана. Да не говорим за депутати и дори министри, които гастролираха като водещи на предавания. За да е пълна шизофренията, оставаше да започнат и сами да се интервюират. Тук обикновено като европейски пример се дава Берлускони, но за какво друго може да бъде пример той освен за политик, стигнал до затвора.

Какво трябва да се направи

Свободата е право, а не задължение и затова няма как да бъде дадена на медиите със закон. Има обаче няколко отдавна формулирани законови промени, които чувствително биха ограничили посегателствата върху нея: въвеждане на прагове на концентрация на медийния пазар; определяне на твърд процент от държавния бюджет за издръжката на обществените медии; разпределянето на средствата по комуникативните стратегии от независим орган; забрана за използването на партийната субсидия за създаване на медии; дефинирането като конфликт на интереси на участието на професионални политици в медиите – със собственост, влияние или в журналистическа роля.

Досега никога не е имало политическа воля тези промени да бъдат направени. Ако тя се появи след протестите, ще е надежда, че моделът на управление наистина е станал друг. И властта е готова да излезе от зоната на медиен комфорт и да се съобразява с журналистическата критика, за да не се налага улицата периодично да я сваля.