Театърът на Филип Рот

Застаряващ актьор намира временна утеха от кошмара на сполетялата го сценична импотентност в бурна сексуална афера, която довежда живота му до колосален срив. Романът на Филип Рот The Humbling (Унижението) може да се преразкаже в едно изречение. Той е не по-обемист от къса новела и прочитът му отнема не повече от два-три часа. Носи, от друга страна, белезите на роман с множество сложно преплитащи се повествователни линии. Същевременно е построен по подобие на театрална пиеса: в три части с драматичен финал, който почти тенденциозно е озаглавен “Последното действие” и буквално цитира не само финалната реплика от Чеховата “Чайка”, а и прословутия принцип на пушката в естетиката на руския драматург. Самоубийството на Саймън Екслър, актьора, който все по-дълбоко затъва в кризата на внезапно секналия си талант и се дави в мисълта за своята посредственост, се разиграва почти като на сцена – с подобаваща театралност, а и с характерен иронично-саркастичен ефект.

Писането е като театър, като да правиш свой собствен театър, казва авторът в интервю за новия си роман. Театърът на Филип Рот – какво предлага, с какво изненадва и не изненадва този път?

Изгубената битка

Сексът, смъртта, славата, самотата, словото – за тях става дума в The Humbling, точно както в почти всяка книга на Рот; за секса, смъртта, славата и прочие плюс старостта, както в късните му романи Everyman и Exit Ghost. Първата част сгъстено преповтаря централната тема на тези два романа – безнадеждно изгубената битка срещу старостта; навлязъл в 65-та си година, Саймън Екслър, последният от най-добрите класически актьори на американския театър, е изгубил не просто своята магия, изгубил е самия себе си. В ролите, които преди е изпълнявал с лекота, се проваля катастрофално; някогашният му усет за сцената се е обърнал в усещане за фалш и духовна мъртвина. Не мога да играя на сцената и не мога да намеря сюжета си за живот извън сцената, казва Екслър на импресариото, опитал се да го върне към нея с примамливо предложение за нова роля. Включая сгъстяването на мрачните детайли, диагнозата на стареенето и рушащата се личност не е по-различна от тази, която предлагат Everyman и Exit Ghost. Прогресираща немощ, чезнещи надежди, неудържима духовна и физическа ерозия, неизбежният край на изкуството и любовта...

Рот отново повтаря тезата си за старостта като касапница, сиреч точно обратното на класическата представа за акумулирани с годините мъдрост, очовечаващо знание, житейски опит, прозорливост. Напук на кристално ясния, овладян и нюансиран език, чрез който е поднесено, повторението навява известна досада – смекчена от очакването, че първата част е може би все пак само въведение в нещо друго. Читателят с вкус към болезненото у човека, към екзистенциалните страхове, изчистеното слово и рушителния черен хумор на Самюел Бекет или Томас Бернхард, ще се почувства, така или иначе, в свои води. С Бекет и Бернхард последният роман на Рот споделя също мотива за суицида - фундаментален в западно-европейската драматургия, както предпочита да го определи Саймън Екслър. Върху фундаменталния мотив героят разсъждава още в психиатричната клиника, където постъпва по своя воля, с надежда да се отърве от безутешната си депресия. Опознава, с терапевтична цел, своята и чуждите депресии. И другите, като него седяха, потънали в мрачно мълчание, вдадени в страданието си и репетиращи – на жаргона на поп-психологията, уличния цинизъм или параноидната патология – античните теми на драматичната литература: кръвосмешение, изневяра, неправда, жестокост, отмъщение, ревност, страст, загуба, позор и мъка.

Игриво скерцо

Всяко ужасно нещо трябва да се гледа право в лицето – с тази максима Екслър напуска клиниката и за последен път излиза на сцената на живота си, за да погледне в лицето на любовта, споходила го с появата на необузданата Пегийн. Мракът внезапно се разсейва от лъча на илюзията. Втората част на “Унижението” възприема формата на игриво еротично скерцо. 25 години по-младата Пегийн, дъщеря на двойка актьори, връстници и приятели на Екслър, е всъщност лезбийка, търси утеха за разбитото си сърце и за целта е избрала този път леглото на истински мъж. Ти си онова, което докторът ми предписа, гласи пределно откровеното й признание. Само че Екслър схваща смисъла на признанието превратно – като надежда за себе. Какво превръща загубата в печалба и печалбата – в загуба? Трагиката на удоволствието и комизмът на болката са неразривно свързани, както винаги при Рот. И както винаги, необяснимите и неочаквани обрати на живота слагат своя отпечатък върху изначалните дадености на характера. Загубил себе си като актьор, Саймън Екслър започва да играе нова роля: отчаяно се вкопчва в ролята на любовника.

Сексът се превръща в интимен театър, в необуздана игра на страстта и сластта, в рискована размяна на роли. Еротичният чар на Пегийн обезоръжава Екслър и го изпълва с наслада, съживява угасналата му жизненост, пробужда у него един вид инстинкт за взаимност и дори желание да заченат дете. Желание, което в неговата възраст, е всъщност рисковано, но пък тъй обсебващо, че кандидат-бащата се втурва да търси дискретни консултации със специалист. В леглото партньорката на Екслър е магическа смесица от шаманка, акробатка и зверче. Връщането си към хетерономията тя демонстрира с предрешаване: започва да носи луксозните дизайнерски дрехи и фризура, препоръчани, а и платени от любимия с цел да я направят женствена и желана за мъжкия вкус. Маскарада в спалнята, за сметка на това, диктуват капризното въображение и сексуалните “играчки”, привнесени от лезбийския арсенал на Пегийн. Нейното признание към най-важния орган на мъжа-любовник: Запълва те, както вибраторите и пръстите не могат. В него има живот. Истински.

Еротика и роли

В зависимост от личния си вкус, читателят може да окачестви еротичните сцени в романа като шокиращи, стимулиращи или просто като порно. Ако е все пак благоразположен към автора, няма друг избор, освен да си самоприпомни, че Филип Рот обича крайностите, не знае граници и в това често, но не всякога, се състои част от удоволствието да го четеш. Сексът при неговите герои винаги е акт на самопотвърждение и бунт – срещу статуквото, срещу конвенциите, срещу смъртта. От всичко това в The Humbling даже доброжелателният читател на Рот ще намери не повече от потвърждение на собственото си усещане, че му поднасят познат коктейл с ново име, разредени съставки и поизветрял мирис и вкус. Удивителното е, че в темата секс плюс стареене писателят все пак успява да внесе нов елемент – двусмислената, иронична размяна на роли, зададена от самото начало чрез театралната постройка на този роман. Провалилият се актьор Саймън Екслър прехвърля на Пегийн ролята на Спасението, преобличайки я в одеждите на собствената си илюзия, докато същевременно самият той разиграва всъщност унижението и неизбежния си провал; Пегийн, на свой ред, му възлага ролята на Спасител, който де факто само замества излъганата й надежда за любов – с жена. Не е за вярване, но скритата тайна на ненадейната й привързаност към Екслър е това, че бившата й любовница се е подложила на хирургическа операция, за да се превърне в мъж. И не е за чудене, че крахът на илюзията настъпва в мига, в който старческото желание на Екслър за сексуална тройка е осъществено и Пегийн се връща към лезбийските си наклонности - напуска любимия заради русокосата непозната, споделила с двамата една любовна нощ.

Лошият съперник

Самият роман пък остава и във финала при същите теми: страданието, самотата, старостта и неостаряващите сексуални желания, неумолимата безсмисленост на смъртта. Поднесени този път със странна небрежност, особено що се отнася до обрисовката на характерите. На места човек добива чувството, че всичко това е може би някаква пародия на Рот, написана от съперничещ му двойник с единствената цел да позацапа репутацията на блестящия американски писател, когото познаваме под името Филип Рот.

В кариерата на Рот наистина никога не са липсвали изненадите; последната и най-голямата е изключителната му, невероятна продуктивност на стари години. В десетилетието след 60-та си година и до момента той е публикувал 10 романа, между които “Американски пасторал” /1997/, “Човешкото петно” /2000/ и “Умиращото животно” /2001/, нареждащи се сред безспорно най-доброто в следвоенната американска литература. Вярно е, че в писателската професия няма пенсионна граница и е явно, че 76-годишният Рот, напук на старостта, ускорява темпото. Дали това наистина му се отразява добре или може би донякъде и зле, би трябвало сам да отсъди.

Philip Roth: The Humbling, Houghton Mifflin, Boston, 2009, 140 pp