Това ѝ трябва на България

Отчаянието от политиката, което в момента е парализирало България, вече се е случвало и другаде. От Югославия до Южна Африка, от Италия до Ливан е имало периоди на зависими от престъпността правителства, блокирани институции, отвращение от политиците, страх от магистратите и полицията, параноично или легитимно недоверие към всяка колективна инициатива. България не е уникална с нито един елемент на кризата, в която живее. В известен смисъл дори е пощадена, тъй като не е застрашена от етническо противопоставяне, каквото често възниква в страни с подобни характеристики на кризата.

Инак не става

Но какво да се прави, когато управлението е криминализирано, авторитети няма, а недоволството от всяко следващо правителство е почти гарантирано? Всяка от десетките страни, в които това се е случвало, е решила въпроса различно, но с един задължителен общ елемент: създаването на изследователска група, написала историята на въпросната криминализация.

Инак не става. И в България няма да стане. Не и откакто се разбра, че гангстерски лидери са се изкачили до председателското място в ДАНС. През какви по-ниски нива от йерархията се стига дотам? За колко време и с чия помощ? Откъде да знаем, че помощникът в това начинание няма да се озове начело на правителството или на президентството, сред депутатите в Европейския парламент или сред комисарите в Европейската комисия?

Светът познава поне три инструмента, които съпътстват разрешаването на подобни кризи: „комисиите по истината“, „комисиите антимафия“ и международните разследващи групи. Както и хибридните форми на трите в едно. Макар да не представляват решение на проблемите, те са един от пътищата за постигане на тази цел.

Почтени очи

„Комисиите по истината“ съществуват в около 30 държави по света, преминали през периоди на брутално и широкомащабно нарушаване на човешки права. Тези комисии обикновено нямат нито съдебни, нито изпълнителни правомощия, но всички институции са длъжни да им оказват съдействие. Тяхната работа е да опишат разкритията си максимално конкретно, като действат от името на обществото. В състава на тези временни органи влизат хора, за чиято почтеност има консенсус в обществото. Задачата е безспорно много трудна - защото мирът уж е налице, но обществото е разделено, изтощено, обедняло и обезверено. Последното, което може да се намери в такива страни, са хора, на които да вярват повечето жители.

„Комисиите по истината” обикновено възникват на места, преживели огромни по мащаба си етнически, расови или религиозни престъпления (Югославия, Южна Африка), но има и такива, които разследват политически убийства, извършени от диктатури (Аржентина, Чили), от окупационни войски (Източен Тимор) или от терористи (Перу). В по-голямата част от тези комисии работят и чужденци, при това не непременно като експерти по съответния конфликт. Далеч по-важно е да има увереност в обществото, че документите и свидетелствата се виждат и от външни очи. Ето един пример: съдия, разследвал престъпленията на югославския президент Слободан Милошевич, по-рано е бил член на „Комисията по истината“ в Хаити.

Провали и успехи

В Италия пък, чиито проблеми са много по-близки до българските, отколкото до еквадорските, да речем, съществуват „комисии антимафия“, организирани на по-различен принцип - те са съставени от депутати в двете камари на парламента, които могат да предават откритите от тях данни на събедните власти, както и да внасят предложения за изменения на законодателството. Тази институционализация е много дискутиран проблем, с който се обяснява и фактът, че комисията извършва прекомерна теоретизация на организираната престъпност. Докато страната всъщност се нуждае от практически разследвания и конкретни изводи от тях.

Италия има поне три такива комисии, възникнали след провала на първата. Под „провал“ се разбират много неща - включително и това, че комисията е потулвала открита от нея информация.

Негативен опит са натрупали и някои „комисии по истината“ - неизбежен риск, когато много хора работят върху въпроси, отекващи болезнено в едно недоверчиво, лесно възпламенимо и разпокъсано общество. Българският опит също може да се окаже от негативните, но би могъл да се озове и в групата на многото позитивни. Няма как да разберем, преди да пробваме.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел