"Трябва да разкажеш какво направиха с нас"

95-годишната Ерна де Врис е сред последните оцелели от Холокоста. Дребни наглед неща ѝ напомнят всеки ден за преживяното: парче хляб, изхвърлено на земята, събужда спомена за глада и кара Ерна де Врис да се чуди как е възможно някой да изхвърля хляб с лека ръка. А брезите или дърветата с бели стволове всеки път я подсещат за концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау, където през 1943 нацистите депортират майка ѝ. Самата Ерна де Врис е трябвало да бъде пощадена - рано починалият ѝ баща е протестант, а самата нея нацистите определят като "полу-еврейка". Ерна де Врис обаче не пожелава да остане сама и тръгва заедно с майка си към лагера на смъртта, където до 1945 г. са избити повече от един милион души. Сред тях е и майката на Ерна.

Ерна де Врис многократно е разказвала своята история пред ученици в нейната общност в северна Германия и в университета в съседния голям град. Волята да споделя какво е преживяла е свързана с думите на майка й при последната им среща: "Ерна, ти трябва да се бориш, трябва да оцелееш и да разказваш какво ни причиниха." Самата Ерна споделя днес, че да се ​​сбогува с майка си е било най-трудното нещо за нея: "Знаех, че тя никога няма да се върне от Аушвиц." Днес Ерна е на 95 години и се затруднява да говори пред хора. Чува само когато ѝ се говори силно и ясно до ухото, а за малките си разходки се нуждае от ролатор. Ето защо Ерна де Врис се радва, че има някой, който пази и предава спомените ѝ. Това е 29-годишната докторантка по история Ванеса Айзенхард. Тя нарича себе си "втори свидетел" и е член на едно сдружение, което се среща с оцелели от Холокоста, за да записва и разказва историите им. Ванеса Айзенхард и нейните съмишленици пътуват из цяла Германия, за да говорят пред ученици за Ерна де Врис и други оцелели от Холокоста. Нейното сдружение е събрало спомените на около 30 свидетели в Израел, Германия и други европейски страни и през годините успява да поддържа тесен контакт с тях. Някои са все още живи, но много други междувременно са починали.

Личните истории зад фактите и цифрите

Според Айзенхард личният елемент в уроците по история често се пренебрегва - “големи цифри, големи снимки, шест милиона убити”. Това понякога е трудно да се разбере. С истории като тази на Ерна де Врис, Ванеса иска да покаже на учениците как националсоциалистите в Германия са могли да разрушат един живот. И как миналото влияе на настоящето. "Такива истории показват какво се случва, когато се допусне расизмът и антисемитизмът да се развият до степен, след която нищо не може да се промени."

Айзенхард разказва не само за това, което де Врис е преживяла по време на националсоциализма, а и за живота ѝ преди и след това: за желанието на де Врис да стане лекарка, за работата ѝ като медицинска сестра, за съпруга й, с когото се запознали след войната, за трите им деца, шестте внука и дългогодишното им неосъществено желание да емигрират в Израел. След една такава среща с ученици в гимназия в Байройт,  Ванеса се връща при Ерна де Врис с купчина писма до нея. Учениците били особено впечатлени молбата на  майката на Ерна към дъщеря й да се бори, за да разказва за това, което е било причинено на нея самата и на други евреи. "Направо щях да се разплача, споделя 14-годишната Амбра Рицо. Невероятно е, че е оцеляла и следва волята на майка си да разказва за преживяното" казва тя. 15-годишната Саня Шуберт също сподел колко вълнуващо е, че майката не просто казва: „Сбогом, обичам те, никога вече няма да те видя“, а моли Ерна да се бори и да продължи. „Мисля, че трябва да отворим очите на хората, защото все още мнозина вярват, че подобно нещо никога повече не може да се случи". Саня, Амбра и други ученици сега ще продължат да разказват историята на Ерна де Врис като "втори свидетели".

"За да не бъдат забравени"

Завърнала се при Ерна де Врис, в дома й в северна Германия Ванеса Айзенхард чете на глас писмото на Саня: “Скъпа Ерна, ти си невероятна и смела жена. Не мога да ти кажа колко много те уважавам”.

Ерна де Врис се усмихва и казва, че сега има цяла кутия с писма от ученици у дома. Щастлива е, че те са готови да слушат разказа за нейната история. И е благодарна, че е имала хубав живот след войната, със здрави деца и внуци. Това винаги е давало на съпруга й и на нея известно удовлетворение, че нацистите не са успели да избият всички евреи. Сега Ерна разчита на хора като Ванеса Айзенхард да продължават да разказват историите им, "за да останат те по някакъв начин в съзнанието на хората и да не бъдат напълно забравени."