Тютюнопушенето: наслада и смърт
6 август 2010Още в края на ХІХ-ти век френският писател Теодор дьо Банвил тревожно предупреждава: „Скоро вече няма да има истински пушачи на цигари?” Забележете, че това се случва дълго преди драконовските европейски забрани. В своята поезия дьо Банвил си позволява да въздигне тютюнопушенето до ранга на изкуство. И какво остана от всичко това?
Цигарата - от материя в духовност
Според днешните френски закони Жан-Пол Сартр си е направо случай за прокуратурата. Философът работи над ръкописа на своето произведение „Битие и нищо” в парижкото „Кафе дьо Флор”. Пуши цигара от цигара, дневно по три пакета от тежките „Бояр”, и директно влива това свое удоволствие в произведението си. За Сартр тютюнът е идеалният символ за „присвоен обект”. Цигарата се превръща от материя в духовност - но кой ли днес ти признава този смекчаващ вината аргумент? Там, където все още е оцеляла, бохемата скоро ще мръзне пред ресторантите за непушачи.
Приносът на не-пушенето към изкуството и културата трудно може да се измери, приносът на пушенето обаче е огромен. От фламандската жанрова живопис от ХVІІ-ти век до Film Noir, от френския символизъм до Анди Уорхол се простира територията на образите, обвеяни от цигарен дим. В алкалоидната мъглица винаги е възниквало велико изкуство. Изкуство, което включително разказва и за благословията на тютюна.
Литературните миниатюри на Бодлер за жените, които подръпват от цигарите си с „мъжки цинизъм” и „ориенталско безразличие”, са в основата на естетиката на ХХ-ти век. Иконоподобните фотограии на Жан Кокто, Дилън Томас или Хъмфри Богарт с цигари в ръка могат да се разгледат в книгата на американския културолог Ричард Клайн, която е нещо като ода за „хубавия син дим”. В книгата си "Cigarettes are Sublime" Клайн е събрал редица примери за духовните приноси на тютюнопушенето. Неговият полемичен тон срещу морализаторската антитютюнева кампания може би е продукт на собствените му опити да се откаже от цигарите, но това не означава, че той няма право.
Е ли не-пушенето страст? Защото пушенето със сигурност е. Сраст, която поражда дори възторзи, дори патос. През ХІХ-ти век Теодор дьо Банвил създава образа на дендито, чийто живот е равнопоставен с изкуството и сублимира именно в цигарата. Няколко века по-рано в Лондон поетът сър Уолтър Райли организира своите прочути Smocking Parties и заявява, че дори на смъртния си одър ще продължи да пуши. Едва когато през 1618 година главата му отхвърча на ешафода, заедно с нея отхвърча и лулата.
Пушенето е нещо възвишено!
За пушачите любима идентификационна фигура е негероичният герой на Итало Звево - Дзено Козини. Козини отново и отново се заканва, че пали последната си цигара - и всеки път се проваля. Едва накрая той осъзнава, че може би тъкмо тази борба е придавала съдържание на целия му живот, диктувала е неговото темпо.
Пушенето е нещо възвишено, казва Ричард Клайн, понеже в него като в капка вода се отразява парадоксът на живота: насладата и смъртта. На пушача не му трябват кръвожадните надписи върху кутията, за да осъзнае, че е изправен на ръба на пропастта. На фона на лишените от всякакъв хумор нападки на непушачите, с вечна стойност си остава въздишката на Дзено Козини: „Да са ми на помощ всички цигари, които съм изпушил през живота си!”