Училище-мъчилище?

Новата учебна година пак ни свари неподготвени! Така бихме могли да перифразираме прословутото изречение за зимата и българските пътища. Поредната недоузряла реформа сблъсква противници и привърженици на предучилищното образование и има всички изгледи да се превърне в още едно недоносче на тежките компромиси между европейски норми и български стандарти. А емоциите покрай нея пак изтласкаха на заден план по-важната тема: какво училище предлагаме на децата си? Дали то е в състояние да предзвика интереса им или ги кара да го приемат като неизбежното зло през следващите 11 години от живота си?

Зубренето като метод за оцеляване

Колко от българските учебни помагала привличат интереса на учениците и ги карат да мислят, а не да зубрят? Колко от тях ги подтикват към експериментиране, към осъзнаване на простичкия факт, че химията или физиката са във всекидневието ни, не в ужасно дългите редици от формули, които трябва да бъдат запаметени за следващото контролно? Че математиката е и философия, че логиката, на която тя учи, е от помощ за цял живот... В този случай и най-добрият педагог е безсилен, защото ръцете му са вързани от задължителната употреба на същите тези учебници, одобрени от образователното министерство.

Всяка година гневни родители ругаят съдържанието на учебниците, защото са се превърнали принудително в учители на децата си. Онези, които могат да плащат, активно подпомагат непрестанно растящата армия от частни учители. И с всяка изминала година, въпреки всички положителни стъпки, училището се отдалечава от смисъла на съществунето си като място, където се придобиват знания, като място, където животът може да бъде поне отчасти обяснен и разбран по приятен и интересен начин.

Дори и първолаците не са пощадени от дълбоко вкорененото съзнание за това, че училището трябва да е далеч от мисленето и езика на онези, заради които то съществува. „Моите права и отговорности в семейството” – така помпозно е озаглавен урок по учебния предмет „Роден край” за първи клас. „Децата имат отговорността да уважават и обичат своите родители”, поучават съставителите на въпросния учебник. Ами то си е ясно като бял ден, че един седемгодишен малчуган борави без проблем с понятия като „отговорност”, „задължения”, „уважение” и ще ги използва занапред активно, докато рита топка навън! Да не говорим за безумието да втълпяваш на едно дете, че да обичаш мама е „отговорност”.

Разделение между училището и живота извън него

Също толкова далеч от детското съзнание са и напъните за патриотично възпитание в иначе добре списвани учебници за основното училище. И така, както някога педагозите на социализма трябваше да отпечатват евтини стихчета от сорта на „Тракторист е моят татко, тракторист ще съм и аз”, днешните автори на учебни помагала за най-малките „инжектират” още в първите страници патриотични трели от произведения на български класици. Да не би случайно децата да забравят, че са българчета преди да ги погълнат увлекателните текстове за Пипи и Мечо Пух. Пълните с архаизми произведения на Вазов и Каравелов остават неразбрани и второкласниците нямат друг шанс, освен да последват препоръката „научете стихотворението наизуст”.

Това са няколко фрапантни примера, илюстриращи несъзнателно прокарваното разделение между училището и живота извън него. С годините това разделение може да се превърне в пропаст, като последиците са резигнация и дори пренебрежение към уроци и преподаватели, полуграмотност и познание, натрупано от телевизионни риалити-шоута и евтини сериали. Училището трябва да бъде някак си „избутано” с мъка до край – не само от учениците, но и от родители им. Така то се превръща най-вече в средство за получаване на документ за завършено образование. Всичко останало е без значение.