"Фабричният" дефект на еврото

Европейският валутен съюз в сегашната си форма още от началото е създаден с фабричен дефект. Макар създателите му добре да знаеха, че единно валутно пространство е възможно само между близки по икономическа сила държави, те изкуствено занижиха критериите, така че евро-зоната да стане достъпна почти за всички. Критериите, записани в договора от Маастрихт, се отнасяха само до инфлацията, дългосрочния лихвен процент, поетите за година нови кредити и общата стойност на дълга на държавите-кандидатки.

Произволни критерии, заобикаляни от всички

По този начин дефектът бе заложен от самото начало. Някои страни нагодиха нещата си така, че да отговарят на критериите към точно определена дата, за да могат да станат членове на евро-зоната. За други държави пък общността чисто и прости си затвори очите по политически съображения, а най-малко една страна явно е мамила и подправяла данните си на едро, само и само да постигне членството.

По-лошото е, че критериите от Маастрихт не казват нищо за структурните предимства и слабости на една държава, а още по-малко за нейната конкурентноспособност на международната сцена. Разбира се, подобни фактори трудно се поддават на измерване и индексиране, но те при всички положения трябваше да се вземат под внимание в някаква форма.

Днес обаче виждаме, че слаби и неконкурентноспособни страни са част от евро-зоната и с това не правят услуга нито на партньорите си, нито на самите себе си. Дори напротив. Наистина в началото те бяха облагодетелствани от членството си във валутния съюз, защото се възползваха от ниските лихвени нива на по-напредналите държави, което им докара икономически разцвет. В дългосрочен план обаче те си навредиха значително.

"Откупуване" на членство

С течение на времето все по-ясно се забелязваха структурните слабости на въпросните държави и изоставането им от производителността и финансовата дисциплина на северните евро-държави. Ако Гърция и Португалия бяха изпаднали в криза, без да са членове на евро-зоната, нещата нямаше да са така трагични, като сега. Драхмата и ескудото просто щяха да бъдат обезценени, което днес за съжаление не е възможно.

Политиците отказват да признаят конструктивната грешка на Европейския валутен съюз, заложена още в създаването му. Те правят опити да лекуват симптомите, джафкат се с рейтинговите агенции, "купуват" си време, раздавайки пари от спасителни пакети и създават допълнителни икономически проблеми, вместо да се посветят на основния недъг.

А вирусът на кризата можеше изобщо да не прескача към страни като Испания, Ирландия и Италия, ако беше проявена решителност и бяха отпуснати истински огромни суми, за да се "откупи" членството им в евро-зоната - т.е. да се извадят въпросните държави от общия валутен съюз. С помощта на отпуснатите пари можеше в течение на десет години да се компенсира евентуалният натиск за обезценяване на драхмата, ескудото и лирата, така че да не се стига до финансови затруднения във въпросните държави.

Низ от пропуснати възможности

В резултат на това щеше да остане един здрав и жизнеспособен валутен съюз, чиято трета, задължителна задача щеше да е създаването на наднационална институция за емитиране на евро-заеми. Тези заеми щяха да се ориентират по средния лихвен процент на "здравите" икономически държави.

"Можехме да имаме истинска спирачка на дълга на европейско ниво", казва по този повод членът на Управителния съвет на ЕЦБ Лоренцо Бини Смаги. Защото, за да получат заеми от Европа, държавите щяха да са принудени да се съобразяват с "истински" и точни критерии. Сега обаче всичките тези възможности са пропуснати.