Хомосексуални политици

В следизборната вечер снимката на ликуващия Гидо Вестервеле мина по медиите. Той е в кадър ръка за ръка със спътника си в живота Михаел Мронц, който щастливо се е облегнал на рамото на партньора си. От целувка пред обективите те все пак се въздържат. На втори план, излъчващ безгранична доброта, е супербащата на Партията на свободните демократи Ханс Дитрих Геншер.

Всичко това изглежда съвсем нормално. След сензационното саморазкритие на Клаус Воверайт от Социалдемократическата партия преди 8 години обществеността свикна с гледката на открито хомосексуален политик, заемащ поста кмет на столицата. Вестервеле сега трябва да опосредстви образа на хомосексуален политик, който вероятно ще заеме поста външен министър в черно-жълтата коалиция на федерално равнище.

Разочаровани очаквания за нормалност

На Воверайт се удаде да си създаде имиджа на съвременния, градски държавен мъж. За разлика от него, Вестервеле се вписва повече в образа на юпито или на човека без деца и с двойни доходи. Освен това закъснялото саморазкриване на Вестервеле пред медиите през месец юли 2004 година след шумотевицата около Воверайт вече бе придружавано от обвинението в задръстеност и опортюнизъм. Още тогава се раздаде критиката, че твърде дълго се е криел.

Пред Вестервеле през следващите месеци ще стои трудната задача да свърже противоречивите представи и очаквания за будещ доверие хомосексуален министър. Приемането на хомосексуалните политици от обществеността и авансът-доверие от страна на буржоазните избиратели ще облекчат тази му задача.

Защо обаче е все още толкова трудно хомосексуалният политик да символизира нормалността? Един от възможните отговори гласи: саморазкриването на хомосексуален политик е тясно свързано със сериозни рискове за имиджа. Защото в никакъв случай няма гаранция за класиране на предно място в скалата на популярността. Още по-малко пък на международната сцена.

Първо: хомосксуалността засенчва пред общественото възприятие всички останали личностни качества, защото, както и досега, разочарова очакванията за нормалност. Същевременно обаче става все по-трудно тя да бъде прикривана. Междувременно в медиите отпадна старото табу за консенсусното премълчаване. Вече не само булевардните медии информират за хомосексуалността на политици все повече като за нормално личностно качество.

Второ: обществено установилите се предразсъдъци причисляват хомосексуалните мъже някъде между феминизираната и нормалната мъжественост. В рамките на този спектър хомосексуалните политици трябва да символизират хомосексуалната мъжественост, при което често балансират между опасността да бъдат принизени като немъжествени и изкушението да преувеличат с прекаленото разиграване на мъжествения си имидж.

Балансиране по тясна пътечка

Така например Вестервеле бе на два пъти атакуван по време на изборите от политически противници въз основа на хомосексуалността му. Преди изборите това направи представителят на левицата Фолкер Линденау, който сравни в доста цинична игрословица Вестервеле с вълнисто папагалче, а в следизборната вечер подобна нападка излезе от устата на политика социалдемократ Петер Лангнер, който каза, че не иска "хомосексуален външен министър".

И трето: разкритият политик се разглежда като естествен представител на хомосексуалните интереси, независимо дали иска това или не. Той може да приема или да отхвърля тази роля. Последствието обаче е ново балансиране по тясна пътечка, този път между свеждането на ролята му до тази на анагажиран борец за правата на хомосексуалните и имиджа на нелоялен и неоткровен хомосексуален политик, който изоставя малцинството, към което очевидно принадлежи.