Христос и Буш по пътя за Фалуджа

Немският превод на тази книга идва с над двегодишно закъснение, което не е без значение, доколкото някои от нейните протагонисти и едно от централните места на действието й не стоят вече във фокуса на обществения интерес: Джордж У. Буш е в пенсия, комсомолският блясък в погледа на Тони Блеър угасна, а Ирак не доминира повече новините. Но закъснението не е фатално, тъй като в Черна меса се поставят принципни въпроси и се развиват идеи, чиято общовалидност надхвърля чисто събитийния формат. Всички тези идеи са резюмирани в тезата, постулирана още в първото изречение: “Политиката на модерната епоха представлява глава от историята на религията”. Тази мисъл не е нова. Нов е обаче начинът, по който я разчита авторът на книгата Джон Грей, бивш професор по европеистика в London School of Economics, един много оригинален и полемичен философ, историк и публицист. Умението, с което Грей балансира по въжето, опънато през хилядолетията от Заратустра до Фукуяма и от монотеизма до тероризма, е главозамайващо – дори когато се олюлява в аргументацията си.

Раждането на утопията

Две са главните доверени лица на английския автор: учителят му Айзая Бърлин, чийто хуманистичен скептицизъм е наследил, и преди всичко Норман Кон, в чиято студия The Pursuit of the Millennium (1957) за пръв път се проучват систематично религиозните корени на модерните революционни движения. Грей тълкува всички големи революционни обрати от Френската революция насам, включително и “фиаското в Ирак”, като епизоди от верската история, “крайъгълни камъни на упадъка на християнството и възхода на политическите религии”. Той вижда нашия свят в началото на новото хилядолетие, осеян с останките на утопични проекти, които “въпреки секуларните си претенции в действителност бяха носени от религиозни митове”.

Подхващайки нишката на Кон, Грей показва, че основополагащото събитие на модерните “политически религии” се е случило преди 2000 години. Апокалиптичната вяра на първите християни в близкия край на света и грядущето хилядолетно царство Христово се оказва един извънредно продуктивен идеен комплекс. С християнството се налага убеждението, че човешката история е телеологичен процес, тоест процес, насочен към определена цел – спасяването на човека и осмислянето на човешкия живот. Авторът подчертава, че без този заложен в християнството мит, който той обявява за “най-съмнителния подарък на християнството за човечеството”, нямаше да се стигне до политическите религии на Новото време.

Средновековните религиозни движения, утопизмът и просвещенската идея за прогреса са етапи в разгръщането на миленаристкото мислене, което Грей дефинира като “най-простия общ знаменател, до който може да се сведе същността на западната цивилизация.” В хода на историята обаче миленаризмът претърпява фундаментална промяна: докато до настъпването на Новото време християните очакват спасение от Бога, модерните революционни движения надъхват хората с вярата, че те сами могат да създадат не само един нов свят, но и един нов човек – със средствата на революцията и насилието. Якобинците в края на 18 в. са първите, които прибягват до систематичния терор като средство за усъвършенстване на човечеството; с тях настъпва ерата на политически мотивираните масови изтребления. Същевременно се променя положението на утопията, паразитираща върху креещото тяло на християнството: докато първоначално тя винаги е ситуирана в миналото и на някакво далечно или несъществуващо място, през последните два века тя стига до хоризонта; “Златният век” на Хезиод низхожда до рождения час на човечеството, комунизмът е видение от бъдещето.

Объркване в полето на консерватизма

За всеобща изненада кръстоската от миленаристки илюзии и утопични кроежи не изчезна с рухването на комунизма. Напротив, тази мътилка пак изплува на повърхността и то на най-неочаквано място - в политиката на суперсилата Америка. Как утопичното мислене, което се гнезди обикновено в левицата, успя да дойде на власт, и то с десницата? Грей обяснява този завой с една основна промяна, настъпила в идеологията на консерватизма през последните десетилетия: от примирението с факта на човешкото несъвършенство и скептичното отношение към прогреса до войнствения оптимизъм на неоконсерваторите, достигнал своя пик в почти религиозното убеждение на президента Буш и обкръжението му, че злото може да бъде изкоренено. Този манихейски абсолютизъм, чиято философска подплата Грей  вижда в хипотезата на Фукуяма за края на историята, доведе до нахлуването в Ирак и обявяването на третата световна война, войната срещу тероризма. “Свалянето на иракския деспот беше опит на САЩ не само да укрепят хегемонията си в Близкия Изток, но и началото на нов вид империализъм, основаващ се на принципите на човешките права”; Грей го нарича “мисионерски либерализъм” или “либерален империализъм”. 

Авторът има интересни наблюдения и по горещата тема за терористичната заплаха. Според Грей Западът няма да може да надделее над тероризма преди всичко, защото изхожда от погрешни предпоставки и пропуска главното – “да разбере, че причините за тази напаст не са от религиозно или културно, а от политическо естество”. Своите съмнения в обичайното тълкуване на радикалния ислямизъм като антимодерно движение той подкрепя с позоваване на биографиите на терористите от 11 септември 2001, които отговаряли напълно на клишето за социална дезинтеграция, диагностицирана така често в западното общество. “Атентаторите са живеели като полуномади и човек не може да се отърси от впечатлението, че те са се насочили към тероризма не толкова, за да служат на определена кауза, а за да осмислят живота си. Ислямът, който те са изповядвали, е бил придобит в Европа и не съществува в традиционните култури.” С една дума, Грей извежда техния фундаментализъм от контакта им със западния начин на живот и оттук обобщава, че съвременният тероризъм е типичен продукт на глобализацията.

Черна меса във Фалуджа

Грей пише със замах и така увлекателно, че човек едва със закъснение забелязва, че той се опитва да улови в растерната мрежа на своята концепция твърде много съвсем разнородни явления; и освен това, че невинаги си дава труд да се обоснове. Той е наясно например за стратегическите цели, които САЩ преследват с иракската война, но вижда основния мотив за интервенцията в утопическия пристъп за износ на демокрацията и победа над злото, обхванал Вашингтон при управлението на Буш – без да приведе никакво доказателство в този основен за цялото си повествование пункт. В развалините на съсипания от войната град Фалуджа Грей поставя финалната черна меса на миленаристкото пиянство. Иракската война, пише той, бе първият утопически експеримент на новия век и ще остане вероятно последният; светът се завръщал към старите исторически шаблони, а традиционната религия възстановявала мястото си в центъра на световните дела. “Ерата на секуларизма няма бъдеще. Трябва да си дадем сметка, че тя принадлежи на миналото”, заявява той, без всъщност да ни обясни защо, при това с тон, доближаващ се до апокалиптичната гама на Фукуяма.

Накрая Грей се обръща отново към политиката, с призив за възраждане на “изгубената традиция на реализма” като най-сигурно противодействие на отровата на утопизма. “Човекът е несъвършено същество, чиито подбуди невинаги са логични и предвидими”, цитира той основния постулат на реализма според Макиавели и завършва книгата си с едно предупреждение, което сигурно ще бъде по-понятно за източно-, отколкото за западноевропейците. “Неоконсерваторите обичат да приказват колко заразителна била демокрацията, но явно не знаят, че тиранията също може да бъде заразителна. Много диктатори през миналия век бяха искрено боготворени. Който вярва, че това не може повече да се повтори, е един наивен и опасен пророк. Нашето време е не по-малко суеверно от Средновековието – а в известен смисъл дори още по-суеверно.”

John Gray: Politik der Apokalypse. Klett-Cotta