Чепатите българи
16 ноември 2011Коментар на Георги Папакочев:
В продължение на цялата предизборна кампания близкото приятелство на Стоичков с премиера Борисов и старата му слава сред футболните запалянковци бяха използвани за открита агитация в полза на кандидат-президентската двойка на ГЕРБ.
И отплатата не закъсня. За по-малко от месец хлевоустият някогашен голмайстор беше удостоен от външното министерство с патент за почетен консул в Испания /там, по думите на премиера Борисов, той бил не консул, а Господ!/ и обявен за „доктор хонорис кауза”, сиреч „доктор по заслуги”, на Пловдивския университет за принос към развитието на студентската физкултура и за „невероятното му футболно минало”.
Мъчни хора
Изненадващото беше друго – намери се достоен човек, при това известен учен-социолог, който подобно на хлапето от приказката на Андерсен за новите дрехи на царя се осмели да заяви публично, че любимецът на премиера и запалянковците с прякори „Камата” и „Мамата” /заради любимата му псувня/ е „впечатляващо неук и необразован човек”, чието награждаване с академична титла е унизителна и срамна традиция. И в знак на несъгласие доц. д-р Цветозар Томов от Пловдивския университет си подаде преподавателската оставка.
Подобна беше постъпката и на преподавателя в Художествената академия проф. Велислав Минеков. През лятото той отчетливо заклейми създаването на държавно финансирания с милиони левове в кризата „Музей на социалистическото /разбирай на „тоталитарното”!/ изкуство”, след което като член на управата на СБХ успя да се пребори срещу недостойното решение за удостояване на министър-председателя Борисов с титлата почетен член на художническия съюз. Професорът просто се изправи публично и заяви, че перфидното изнудване на неговите колеги от страна на културния министър Рашидов за това решение е „унижение” и „обществена подигравка” за гилдията. И в крайна сметка отстоя позициите си, макар с все още неясна цена за своето неподчинение.
Лица, заровени в килима
Вероятно в България има още хора, които биха изкрещели публично „царят е гол” пред водевилното шествие на управляващите. Но малцина, уви, се осмеляват – днес безработицата и бедността дебнат зад всеки ъгъл на сиромашката държава. Все пак, макар скрити в анонимното пространство на интернет, българите реагират и често тяхното мнение клокочи от напрежение.
Вярно, през лятото на миналата година почти тихомълком частният университет в Перник успя да удостои с любимата за обоселите висши училища титла „доктор хонорис кауза” не друг, а самия премиер, но малко след това форумите и социалните мрежи буквално загряха от възмущение, когато се разбра, че пошъл естраден вицаджия е номиниран от правителството за консулска длъжност в Чикаго.
Или наскоро, когато ден след изборите водачите на креслива политическа формация изприпкаха при министър-председателя, когото цяло лято люто се бяха заканвали да свалят, удариха чела в килима и набързо от „непримирима” се трансформираха в „отговорна” опозиция на властта.
Който има уши, да слуша
Наричат хората с труден, неспокоен характер „чепати”. Колкото и да е странно, такива българи, макар и единици, все още съществуват. Въпросът е дали ще дойде време, когато не само отделни личности, но и т. нар. гражданско общество ще започне да проявява по-упорит характер и вместо изгладняло да ръкопляска на „новите дрехи на царя”, ще започне да се вслушва и в думите на чепатите хора. Сиреч на онези, които понякога успяват да преборят системата на подмазвачеството и на политическите трикове.
Автор: Георги Папакочев, Редактор: Александър Андреев