Чудовищно творение на болни мозъци

Откак събориха Берлинската стена, това чудовищно творение на болни мозъци и параноични управници, се питам какво ли става днес на Банхоф Фридрихщрасе, гарата в Източен Берлин, от която тръгваха влаковете на запад. Защото когато бях там преди трийсетина години, атмосферата беше сковаваща. Имах усещането, че наблюдавам и участвам в сцена, която Джордж Оруел просто е пропуснал да опише.

"Цурюк!!"

Голяма гара с няколко перона и остъклен покрив. Почти безлюдно е, защото сме подранили. Но дали само за това? Няма го обичайното за всяка гара оживление. На останалите перони е съвсем пусто. Тишината и безлюдието правят гарата да изглежда грамадна, страховита. Това впечатление се подсилва и от друго - не, то всъщност е в основата му. На метър от ръба на перона по цялото му протежение е теглена широка бяла черта. На равно разстояние един от друг, около двадесет метра, стоят разкрачени снажни войници с каменни лица и калашников - единият ботуш отсам чертата, другият оттатък, в профил към пътниците. Няма съмнение, че автоматите са заредени.

Погледът на войниците е неотклонно вперен в бялата ивица пред всеки един от тях, в участъка, за който отговаря. Никой няма право да прекрачи тази линия, докато не му бъде дадено изрично разрешение. Това е "Щренг ферботен" - строго забранено. Има и табели с надписи в този смисъл. Но ето, на перона идват един по един и други пътници. Някои от тях, наивни западняци или недисциплинирани ориенталци, свикнали да се скитат свободно по много перони в очакване на влака, разсеяно престъпват чертата. Мигновенно прокънтява от някъде едно заканително: "Цурюк!" - назад! И да не разбираш немски, тонът на тази безапелационна заповед те кара да отскочиш. Докато ехото на това "цурюк" още кънти, се оглеждам. Високо горе в единия край на гарата има дълга площадка. Оттам бдят други войници, въоръжени освен с калашников, още и с мегафон.

Събралите се двайсетина пътници започват да нервничат. По разписание остават десет минути до тръгването на влака, а той още не е дошъл. Всеки има билет за определен вагон, било то спален или не. Не знае къде на перона да чака за да заеме бързо мястото си. Въздишка на облекчение. Влакът бавно навлиза в гарата. Спира. Хората грабват куфарите си и забързано се отправят към вратите. "Цурюк!!"

Мръсната работа на кучетата

В недоумение пътниците се споглеждат, питат се един друг какво става, защо не им се разрешава, като на всяка гара по широкия свят, да заемат местата си. Има причина. Откъм края на влака се задава войник. Той води за каишка куче, немска овчарка. Хубавото животно има странна походка, с леко приклекнали крака. Целият му гръб е черен. Но някак неестествено. Лъщи, сякаш е намазано с нещо. Много скоро става ясно защо походката на кучето е такава и защо гърбът му блести в черно.

Войникът го отвързва от каишката, дресираното животно се спуска на релсите зад последния вагон и се промъква под него. Войникът върви редом по перона и следи действията на кучето. Струва ми се, всеки се досеща каква му е задачата. То е обучено да търси хора, човеци! Отчаяни бегълци от социалистическия рай, които може да са избрали този опасен за живота им начин да дирят свободата. Закачени под вагоните. Машинното масло е почернило гърба на овчарката, както добре смазаната машина на комунистическите държави е почернила живота на милиони хора. Потръпвам. Какво ще стане, ако наистина някой безумец се е укрил там? Дали това благородно животно е обучено да го разкъса?

Почти едновременно се появява друг човек - не зная защо той не е униформен. Но всичко в тази полицейска държава има добре обмислена причина. Навярно невинните наглед сини работни дрехи на човека не са случайност. Той води едър породист черен пудел. Качва се заедно с кучето в крайния вагон и го виждаме през прозорците как влиза от купе в купе. Пуделите, сигурно знаете, са най-умните кучета и най-лесно се подават на дресировка. Този пудел има задача да търси под седалките хора. Катери се по металическа стълба, която водачът му е донесъл със себе си. Може някой да се гуши на горните легла в спалните вагони, на рафтовете за багаж. Пътниците се суетят, поглеждат през няколко секунди часовниците си, сравняват ги с големия часовник на гарата. О да, той е най-точен. Известната германска точност. Всичко е добре изчислено.

Само по-далеч от зловещата гара...

Слава Богу! Кучетата са изпълнили задачата си. Този път, слава Богу, безрезултатно."Айнщайген! - качвайте се - влакът тръгва след две минути!"

Войниците с автоматите отстъпват от бялата линия, хората се втурват към най-близкия вагон, подават си куфари, чанти. Влакът потегля. По-скоро да се махаме от тази зловеща гара - Банхоф Фридрихщрасе.

Но и днес, трийсет години по-късно, когато - сигурна съм - там цари съвсем различна атмосфера, картината, която наблюдавах и която дълбоко ме потресе, все още е пред очите ми, завинаги запечатана в паметта ми.