Ще го бъде ли споразумението за Ливан?

След 5 дни преговори, които на места изглеждаха безнадеждни, представителите на враждуващите политически сили в Ливан през нощта срещу сряда успяха да се споразумеят в Катар за компромис, който да изведе страната от продължаващата от година и половина насам вътрешно-политическа криза.
Останаха обаче неразрешение доста аспекти.

Повече от съмнително е, дали постигнатото в Катар споразумение ще трае дълго, защото, както така често е ставало и преди, то не решава централните проблеми на страната, а предвижда само "козметични" промени. Един от основните проблеми в Ливан си остава

разделението между 18 различни религиозни групировки,

повечето от които решително си търсят политическите права.

Най-голямата и междувременно най-важна групировка се шиитите в Ливан. Пренебрегвани по традиция и често третирани като бедно, необразовано селско малцинство, шиитите все по-недвумсилено издигат искания за участие във властта. Те са улеснени, тъй като разполагат с подкрепяната от Сирия и Иран милиция Хизбула, създадена като въоръжена милиция от Иран през 1982 г., но междувременно явяваща се и гръбнак на политическата опозиция срещу Фуад Синиора, сунитът правителствен ръководител на коалиционния кабинет, който на свой ред се ползва с подкрепата на запада и на най-важните арабски държави.

Неотдавнашните въоръжени сблъсъци заплашваха да се превърнат в открита война за властта между шиити и сунити, която при ескалация би могла да разбие цялата крехка политическа система в Ливан: система, почиваща върху отдавна вече неотговаряща на реалните съвременни условия пропорция между най-важните религиозни групи. Централата в колониалната сила Франция определя това на времето, за да циментира привилегированите властови позиции на приближените й маронитски християни.

Тази система възоснова на едно преброяване на населението от 30-те години, води дотам, че голяма част от ливанците гледат на себе си преди всичко като членове на съответната си верска общност, а

едва на второ място - като на ливанци.

А за налагането и защитата на своите интереси те безразборно встъпват в съюзи, имащи малко общо с емоциите и с разума, но затова пък много често - с опортюнизма.

Така например християните, самоопределящи се като "истинските ливанци", обикновено са на страната на запада, понякога дори на Израел, докато в наши дни част от тях поддържат правителствения лагер, други пък съзират предимства при Хизбула. Сунитите, спадащи някога към протагонистите на сунитския панарабизъм, подкрепят ООП и известно време са също така съюзници на Сирия, ала понастоящем отхвърлят влиянието на Дамаск. Друзите на свой ред претендираха за почти антономна област в Ливан, в планинските райони на Чуф, по-късно се съюзяват с Дамска, междувременно обаче са противници на Сирия и подкрепят правителството на Синиора. Шиитите пък започват едва към средата на 70-те години, под ръководството на тогавашния им, убит вероятно от Либия, техен лидер Муса Садр, да проявяват политическа активност. Едва по-късно изпадат под влиянието на Сирия и особено много - на Иран.

От година и половина

Хизбула иска оставката на правителството на Синиора

или пък участие в правителството, при което обаче настояват за право на вето, каквото не би им се полагало поради числеността им, дори и ако останат в траен съюз с християните на бившия генерал Мишел Аун.

В Катар бе предприет опита, да се потърси изход от тази заплетена ситуация. Уместни са обаче съмненията, дали споразумението ще пребъде, защото то не решава нито един от старите проблеми. Може би обаче то ще позволи на Ливан поне да се поеме по-дълбоко дъх. Защото алтернативата би била гражданската война, каквато никой не иска.