Япония, моя любов

Япония. След 11-ти март. Сигурно това е видял Ной, когато водата се е върнала в гнездото си – тинестата утайка на света. Видял е утаеният в смъртта живот, утаеният в ужаса човешки божи дух.

Сигурно това е виждал Платон, описвайки потопения континент – Посейдон, обхванат от сексуален бяс, който изнасилва Атлантида до смърт.

Сигурно това е видял полковник Пол Тибетс, след като е пуснал „Little boy“ над Хирошима – дървета, обърнати с корените към небето, домове, обърнати с покрива към земята, човешка цивилизация под покрова на радиацията.

Но. Ако Бог за пореден път е решил да сложи началото на края, сякаш е сбъркал мястото. Сякаш е забравил, че хората в Япония образуват единен човешки организъм, който може да бъде ранен, но не и унищожен. На седмия ден след потопа този организъм вече беше възстановил пътните си артерии, възвръщаше енергията си, изчистваше тинята и сортираше утайката – метали, пластмаси, хартия, хора…

Останал без родители и деца, без вода, храна, дом и пари, човекът в този организъм не беше загубил и една жизнена клетка от честта и достойнство си и никога - заради шепа ориз, глътка вода или банан - не би грабил с нокти като птица, никога, при никакви обстоятелства не би се отнесъл неуважително към друг човек от организма. Единственият оголен инстинкт, който видях на този тресящ се остров, беше инстинктът за взаимопомощ.

След земетресението шинтоистите отидоха в шинтоистките храмове, будистите в будистките, християните – в християнските, но всички поднесоха своите дарове на единствените два култа, върху които се крепи Япония - култът към труда и култът към красотата.

Винаги съм се питал защо хората казват, че няма ненаказано добро и защо японците са убедени, че злото не може да победи доброто. Отидох, видях и вече знам.