Бате Бойко, какъвто си го пожелахме

Трябва да си призная, че в този ракурс персонажът започна да ми става симпатичен. Има нещо забавно в това превръщане на политиката в суматохата на Радичков, в която героите се втурват с възгласи: "Кво става там?", "Стой!", "Дръж!" и "Ах, майка му стара!”. Във всеки ресор артистичен министър започва едни много радикални промени, после се завърта на пети и също така радикално се затичва в обратната посока. Наместо да се закрие БАН, въпросното свърталище на „феодални старци” може да стане университет, макар министърът уж беше почнал реформата и за да намали университетите.

Здравният министър всяка седмица се вижда с някоя от застрашените провинциални болници, за да я увери, че точно тя покрива критериите и значи остава. По-рано финансовият министър пък излезе с шеметна идея да се залага резервът в търговски банки, която лично премиерът трябваше да оттегли. Министърът на „външните българи” Димитров пък заяви, че ще шантажираме Турция с 20 милиарда за еврочленство, за което беше скастрен. Г-жа Желева изложи партията и страната си пред Европарламента, а един вицепремиер и един икономически съветник бяха предложени и мигновено оттеглени. Лобизмът в случаи като закона за ГМО поражда скандали, а в други като промяната на закона с цел легализирането на собствеността над бТВ на Красимир Гергов раздразва само шепа информирани експерти. Върхът е отказът от забрана за пушене на публични места, обяснено в недомлъвка с това, че акцизът върху цигарите бил основно перо в държавния бюджет и ако пушим по-малко, няма да имаме пари.

Тайната на феномена "Борисов"

Какво следва от тази забележителна серия? Непоколебима подкрепа за г-н Борисов! Феноменът заслужава анализ. Работата не е просто в гениалната способност на премиера да задава интерпретативен ключ на всяко събитие (Желева се оказа атакувана от антибългарски сили и т.н.). За пръв път ни управлява правителство, което така леко е готово да се отмята от решенията си. Досегашните, и особено тези от двата идеологически полюса, се чувстваха длъжни да отстояват (тъпо и упорито?) някакви позиции. Новият стил - мигновено съобразяване с повеите на общественото мнение - е сякаш заимстван от ТВ риалити формат. Хората недоволстват, че мнението им няма значение, те искат незабавно да се изкажат, да изпратят СМС, да гласуват за изхвърлянето на несимпатичния участник от политическия Big Brother и нямат търпение да чакат до следващите избори. Ами ще им дадем, каквото искат!

При старата политика да отстъпиш, значи да загубиш престиж (спомнете си средновековните рицари, които се срещат на моста и никой не помръдва встрани). При новата въпросът е в това да се гледа шоуто. Някакви хора протестират срещу теб? Толкова по-добре, значи участват, значи спектакълът е успешен.

Новият политик, както е разбрал интуитивно г-н Борисов, не е автор на твърдения или позиции - той се превръща в информационен поток. Този стил владеят хиперактивни лидери като Блеър и Саркози, макар тяхната работа да е по-трудна заради по-структурираните им стари демокрации. Успехът на г-н Борисов е подпомогнат от пълното ликвидиране на българската интелигенция през последните години и дискредитираната за дълго опозиция. Така, за разлика от Обединеното кралство или Франция, ситуацията в България е изчистена от всякакви посредници - имаме източник на съобщения и публика. Колкото повече и по-противоречиви съобщенията, толкова по-голям интересът.

Удивително високата подкрепа за г-н Борисов налага в персонажа да залегнат определени двусмислия. Иначе как толкова разнопосочни интереси могат да се пресекат в една точка? При споменатите двама европейски майстори на политическия пи ар операцията се състоеше в ловкото заличаване на идеологическите разлики. При г-н Борисов има и едно специфично за българската ситуация измерение: двусмисленото отношение към комунизма.

Колкото по-двусмислено, толкова по-добре

Няма световна агенция, която да не съобщи репликата му в деня на изборите за това, че посвещава победата си на своя дядо, убит от комунистите „като куче” на Девети септември. Но няма и такава, която да не отбеляза стажа му като бодигард на Живков. Той е за отварянето на досиетата, всеки да чете, да види какво е било. От друга страна, уважава постигнатото в онова време. Всеки може да се идентифицира с онази страна на образа, която му е по-близка. Доносниците са жалки, но офицерите са служили на родината. НС приема правилник за лустрация на бивши агенти, но в акт на царска милост той издига за министър един бивш агент (споменатия г-н Димитров), защото му е приятел. Тази безпринципност го направи, парадоксално, още по-популярен именно поради неизговореното, амбивалентно отношение към комунизма в България.

Тодор Живков беше обвеян в една такава двусмисленост - комунист или агент на Гешев? Правешки селянин или незаконен син на Борис? Слуга на Москва или хитър прагматик? Марксист-ленинец или балкански националист? Спомнете си и как диктаторът се хвалеше, че бил най-критичният в държавата, как окрупняваше и разкрупняваше, сменяше на всеки две години неоправдали доверието свои съперници, пускаше цветисти фрази, които тогава се разпространяваха не по медиите, а като слухове. Тъкмо тази неопределеност го правеше близък на всекидневния българин. В известен смисъл г-н Борисов иска да е нов Тато - народен човек, който ни брани от самозабравили се бюрократи.

Турската тема е в сърцевината на комунистическото двусмислие: насилията на режима през 80-те бяха осъдени с половин уста заради „Европа”, само че неофициално повечето етнически българи са убедени, че Възродителният процес е ОК. Неизкоренимият израз „турско робство” е тайната, неразбираема за чужденците парола за това, което само ние тук си знаем. Играта с тънката граница в отношението към турското малцинство става все по-мощен генератор на емоции. ДПС беше превърнато от ГЕРБ в символ на корупцията. После - подхвърлената реплика на г-н Борисов за Възродителния процес, който бил правилен по идея, но лошо изпълнен. После - подкрепата за абсурдната идея да се прави референдум за новините на турски… И всеки път залп от емоции, заглавия с огромни букви, попържни във форумите, умишления на експерти по медиите. Докато г-н Борисов се появи и с многозначителна лаконичност успокои духовете.

Народът - в хипнотичен унес

Но най-важното двусмислие, в което се крие тайната на феномена Борисов, е превръщането на борбата срещу престъпността в спектакъл. Много други неолиберални политици тръгнаха по този път: Буш и Путин с техния тероризъм, Саркози и Берлускони - защитници на народа от имигранти-престъпници. Престъпността в развития свят не се е увеличила драматично - нараснало е чувството за несигурност в глобалния свят. Загубил опора в националните граници, в традиционния морал или политическата воля на нацията, човекът все по-отчаяно се оглежда за жестове на твърдост и ред. Тази несигурност стигна до кресчендо у нас след скоростното, престъпно и безсмислено разрушаване на държавата през 90-те.

Г-н Борисов, политическо животно с невероятна интуиция, усети, че държи печеливша карта и сложи всички чипове на нея. Политиката изцяло беше изместена от криминалната хроника. Всеки ден някой е арестуван, окован с белезници и проснат на земята пред камерите, всеки ден се разкриват злоупотреби и се разклащат политически величия. А ние искрено се радваме и в някакъв почти хипнотичен унес искаме още и още. Казвам го искрено за самия себе си, макар с разума си да разбирам, че тая работа с арести и сплашване на съдиите по телефона няма да ни доведе далеч. Че за да има траен оздравителен ефект, трябва да се променят законите и институциите. И въпреки това, когато ми кажат, че поредният министър на предишните ще бъде даден на прокурор, ми става някак хубаво. Един приятел каза: „Знам, че нищо няма да излезе, но поне няколко дни ще поживеем с чувството, че има справедливост”.

Наблюдатели почват да се питат ще падне ли правителството, ако се провали акцията срещу Алексей Петров (може би вдъхновена от съюзническите тайни служби). Според мен ще се случи съвсем друго: разбуненото чувство за мъст на медийните маси ще се пренасочи върху съдиите на принципа „аз ги хващам, те ги пускат”. Добре, ще почне акция срещу корумпираната съдебна власт. И изведнъж ще се окаже, че сега пък Европа пречи - хайде ново преориентиране на емоциите, нови врагове…

Дори Алексей Петров да извади компрометиращи документи за г-н Борисов от 90-те, това може да изиграе точно обратната роля: виж на какъв риск се е решил премиерът в името на националния интерес! Българските граждани не само ще му простят, а дори ще го възлюбят още повече. В политически план печалбата тук е ни повече, ни по-малко ликвидирането на БСП плюс дискредитирането на всички управлявали през прехода партии. За един играч като (близнака) г-н Борисов рисковият залог е най-добрата политика - блъфираш, запазваш каменно лице, утрояваш пода и печалбата идва мигновено, без да са нужни дълги, търпеливи усилия, които рискуват да ти омръзнат.

"Обичам да мразя"

Ако в близките месеци акциите завършат успешно и заживеем нормално, тези редове са излишни. Страхувам се обаче, че започваме да свикваме с медийната полицейщина, която е изместила всяка по-дълготрайна стратегия на държавата. По-старите ще си спомнят темата за несвършващата „извънредна ситуация” при сталинизма, когато непрекъснатата битка с класови врагове, диверсанти и саботьори огрубява душите, отменя нормалните норми, вдига прага на психологическа допустимост и прави възможни чудовищни насилия. Е, сега чак дотам няма да стигнем. Но си заслужава да се питаме какво скрива от общественото внимание зрелищната битка срещу престъпността? Безработицата? Разгрома на социалната система? Лобистките закони?

За борбата срещу престъпността не бива да се говори - не само заради секретността, но защото тези неща травмират, отприщват опасни за обществото енергии. Съдът в европейската цивилизация по определение се е развил като място безстрастно, невидимо, отвъд коментар и дискусия. Само така тази институция може да слага точка на конфликтите, да осъществява студена справедливост, която прекратява цикъла на индивидуалните отмъщения.

Новата медийна констелация прави все по-лесно инструментализирането на агресивните енергии. Това е стара тема - нали тъкмо лидерът е онзи, който посочва врага и ни кара да го мразим. Днес обаче омразите преминават от телевизията във вестника, от блога във форума; и в крайна сметка се изгубва следата на онзи, който ги е породил и отговаря за тяхното успокояване. Омразите са се превърнали в продукт, който можем сладостно да консумираме отвъд моралните си принципи. Налагането на специална дума за тази наслада - хейтърство - е показателно („обичам да обичам”, беше казал св. Августин; „обичам да мразя”, казва съвременният хейтър).

И тук интуицията на г-н Борисов го води право в психологическата цел: у нас невероятно обичат да гледат унижението на онези, известните горе. Като наследници на османската и комунистическата империи, ние сме уверени, че всяка власт е лоша и чужда, така че колкото по-зле за нея, толкова по-добре за нас (затова сме и на този хал, но нейсе). Ако така интерпретираме изминалата половин година, зад хаотичната повърхност на новото дясно управление ще открием система. Атакуват се елити от всякакъв вид - най-вече политици и чиновници, но също не платили данъците си чалга звезди, ТВ водещи (двама от най-известните бяха мистериозно свалени от екран), съдии, публично обвинявани, че сътрудничат с бандитите, „малоумни” държавни учени, корпоративно мотивирани лекари… А тъкмо за това жадува зрителят на българския политически спектакъл.

Ето ви я учебникарската дефиниция на популизма: властта буни у гражданите антивластови чувства, властта крепне, самоотричайки се.

Автор: Ивайло Дичев, Редактор: Александър Андреев

Текста от в. "Култура" публикуваме със съгласието на автора