Бленуванията на Плевнелиев
23 януари 2012Анализ на Ясен Бояджиев:
Говори сякаш е премиер, а не президент, твърде дълго и донякъде хаотично, отбелязаха някои, може би не без основания. Понеже неизбежно са твърде общи, подобни речи по принцип се критикуват лесно – всеки може да чуе или да не чуе в тях, каквото си иска. Според очакванията и пристрастията си. Ако се опитаме да се абстрахираме от тях обаче, ще забележим някои несъмнени достойнства в тази реч.
Различният президент
Първо тя поне на словесно ниво ясно показа разликите между новия и стария президент. Бившият президент се кълнеше в „националното помирение” и „максималното съгласие” и не спираше да говори срещу идеологическото и политическото противопоставяне. Докато със задкулисните си действия градеше отвратителната фасадност на българската демокрация. Обратно - новият президент специално подчерта, че „политическото противопоставяне е двигател на демокрацията” и призова политиците да запазят критичността и да бъдат себе си в политиката.
И още един пример - новият президент за разлика от стария не спомена нито веднъж „България като енергиен център на Балканите”, а енергийните проекти от „големия шлем” на предшественика си спомена единствено като контрапункт на водещите според него приоритети в енергетиката - ефективност, независимост и либерализация.
Различната България
"Най-страшният дефицит на една нация е дефицитът на бъдещето" - тази поставена от новия президент точна диагноза за днешното състояние на България също е сред достойнствата на речта му. „Днес България има нужда не просто от мечта, а от програма, която се приема от обществото и от политическите сили”, каза той и се опита да очертае основните цели и приоритети на такава програма. При това с достатъчна за подобна реч конкретност, а по някои пунктове – актуалност и полемичност.
„Това, че имаме нисък дълг, не означава, че имаме силна икономика. Това, че имаме ниски данъци, не означава, че сме атрактивни за инвеститорите. Това, че сме стабилни в кризата, не ни прави по-богати”, заяви президентът на фона на постоянното биене в гърдите за българската финансова стабилност и комичното й предлагане като европейски модел за изход от кризата.
На фона на кухите закани на тема електронно правителство отбеляза, че то „не означава да вържем администрацията в мрежа, а означава държавата да предоставя качествени услуги на гражданите и фирмите по електронен път”.
На фона на продължаващите кадрови безобразия в опит за овладяване на съдебната власт президентът каза, че „сега е моментът да създадем процедури, да приложим усилия, които да отхвърлят възможността за безпринципни назначения в съдебната система, за установяване на зависимост, за дефицит на професионален или личен морал”.
Красивата утопия
Разбира се, не без основание може да се каже, че това са само красиви думи. Както и, че президентът няма власт, за да осъществи желанията си. Голямата слабост на неговата визия за бъдещето обаче не е в думите, нито в правомощията му.
Днешното българско правителство, част от което доскоро бе и самият президент, с нищо не е показало, че има дългосрочна стратегия, още по-малко - програма за ускорено развитие на страната. Нещо повече – с непоследователността си, с отказа или неспособността за ключови реформи с далечен прицел, политиката му води към по-голямо изоставане.
Затова, макар и да са напълно реалистични по принцип, на фона на днешната българска политическа действителност целите и приоритетите, изложени от президента, звучат по-скоро като неосъществима в обозримо бъдеще мечта.