Българският съд: реформирането невъзможно?

Проблемите с избора на Владимира Янева са много повече от един. В основата, разбира се, е самият избор – това, че начело на най-големия съд беше избрана съдийка, която почти не е имала стаж, но в краткото време, в което е работила, е гледала дело на фирма, с която е имала лични взаимоотношения.

Само че този проблем беше основен само в началото, когато току-що беше открит и когато все още изглеждаше решим. Нататък обаче, покрай въпросите за това как може да се поправи тази грешка, стана ясно не просто това, че грешката е непоправима, а и това, че са възможни рецидиви на подобни постъпки. Точно това поражда един въпрос, който е по-скоро скандален: сигурно ли е, че прочутата с проблемите си българска съдебна система изобщо подлежи на реформиране? Случаят с Владимира Янева дава доста основания да се отговори отрицателно на този въпрос.

Обратното на онова, което трябва...

Първото, което стана ясно, е това, че Висшият съдебен съвет може да избира магистрати на ключови позиции без да провежда дебати и без членовете му да мотивират своя избор, нито промяната в своя избор, ако такава настъпи. Те твърдят, че не са длъжни и наистина не са. При това не от днес. Поне три поредни началника на най-големия съд в страната са избирани без адекватни аргументи. Нищо чудно, че когато техните зависимости, съмнителни решения или скандални прояви излизаха наяве, на тях поне теоретично можеше да се търси отговорност, но това не важеше за членовете на съвета, които ги бяха избрали.

Второто, което стана ясно, е, че комисията по разкриване на конфликти на интереси, както и комисията по етика и превенция на корупцията по-скоро насърчават това, което би следвало да спират. И двете комисии не намериха нищо нередно в това, че съдийката е замесена в два проблема, сред които дори не се намира липсата й на опит: първо - гледала е дело, по което обвиняем е бил човек, с когото е сключвала сделки, а второ - подала е декларация за имотното състояние, чиито данни будят усмивка у всеки, който познава пазара на имоти и за които тя самата твърди, че може да ревизира, тъй като не помни дали данните са верни и не е сигурна, че са писани от нея.

Без шансове за промяна?

В дадения случай обаче е важно не толкова това, че има проблем с избора на председателката на СГС, колкото това, че този проблем не е разрешен, макар и да е разглеждан точно от когото трябва – от двете комисии на кадровия орган. Това е точното място, до което да се отнесе етичен спор, свързан с висш магистрат.

Тези два пункта със сигурност не са изчерпателни, но поне донякъде те илюстрират основния проблем, пред който днес стои съдебната система: нейният кадрови орган прави точно обратното на това, което е призван да прави – вместо да упражни превенция върху възможността човек със зависимости да оглави най-големия съд в страната, ВСС му дава зелена светлина. Нещо повече – това се прави при спазване на реда. Никак не е сигурно, че при това положение една реформа в повече може да има някакъв шанс.