Войната по пътищата

Ако човек е пешеходец като мен, несъмнено има обобщени наблюдения за причините, които пораждат множеството катастрофи в града. Но чете ли статистиката за жертвите на пътя в цялата страна, които нелепо нарастват в последните четири години, то несъмнено започва да търси причините, които въвличат масово българите в един самоубийствен водовъртеж. Отказ от всякакви правила, социална деградация, обезценяване на човешкия живот, корупция и безнаказаност в обществото, откровена глупост: всичко това е ясно, но дори и да се държим като развързани примати, не остава ли поне инстинктът за самосъхранение?

При представянето на годишните статистики за пътно-транспортните произшествия и техните жертви, нееднократно се споменава фактът, че за последните десет години България е изгубила в катастрофи населението на един цял град. Изтъкват се и причините за “войната” – срещу кого ли, ако не срещу себе си я водим - на пътя: "недооценяване на пътните и атмосферните условия, движение с несъобразена и превишена скорост, несъобразяване на скоростта от страна на водачите със състоянието на пътните настилки, недооценка от водачите на собствените възможности и тези на управляваното МПС и техническата му изправност; както и на управление в нетрезво състояние в късните вечерни и нощни часове".

Кухите санкции

Защо нито всекидневните трагедии, нито строгите промени в Наказателния кодекс, нито множеството поставени камери не ни стряскат?

Ще дам два банални примера: преди близо три години автомобил, управляван от млада жена, блъсна на пешеходна пътека пресичащите на зелен светофар 67-годишна пенсионирана учителка и внучката ѝ. Възрастната жена бе буквално потрошена на парчета, а детето се отърва само с леки травми и огромна уплаха. Естествено семейството на пострадалите заведе съдебно дело, което толкова се проточи, че шофьорката успя да се изпари яко дим, без да понесе каквато и да е санкция. Пенсионираната учителка, твърде енергична за възрастта си, бе многократно оперирана и сега е немощен инвалид. Детето успя с времето да преодолее страховата си психоза и вече отива само до гимназията, в която учи от тази година.

Колкото и строги да са санкциите в Наказателния кодекс за извършени престъпления на пътя, за шофиране след употреба на алкохол или дрога или без свидетелство за правоспособност, те са абсолютно кухи, защото в деветдесет процента от случаите не се прилагат, както междувпрочем и повечето закони в България. Как иначе, ако не с ширеща се безнаказаност да си обясним факта, че само през миналата година са били хванати 9 000 пияни водачи и са установени 149 дрогирани? Къде изтърпява присъдата си бизнесменът, който прегази с джипа си малкия Паоло в пешеходната зона на Стара Загора? Колко години затвор получи почерпеният граничен полицай, който помете количка с 11-месечно бебе на тротоара в село Крушевец?

Пътната картина като отражение на общата картина

Вторият пример е с пешеходци, защото в статистиката те “уплътняват” една трета от жертвите и причинителите на пътно-транспортни произшествия. Отчайващата глупост и безразсъдство на пешеходците са най-фрапиращи на регулираните кръстовища и натоварените булеварди в големите градове.

В пълно противоречие със здравия разум и с що-годе добутаното ни донякъде цивилизационно развитие е да пресичаш на червен светофар, особено ако пък си възрастен и подпрян на бастун: това обаче е всекидневна разтърсваща гледка. Пълна апатия, безотговорност, отказ от живота – но нима не въвличаш в тях и останалите участници в движението? Голямата беда е, че подобни “безхаберни демонстрации” са присъщи за всички възрасти. Снощи, само денонощие след трагедията с прегазеното от трамвай семейство на булевард “Ситняково”, две млади момичета претичаха на червено и на сантиметри пред потеглилия от площад “Славейков” трамвай и с просташки кикот се “врязаха” в мен и ме събориха на тротоара.

Излишно е да коментирам случая, да се разпростирам и над повилнели шофьори, и над корумпирани пътни полицаи, над осеяни с дупки шосета и улици, само ще кажа, че с всеки изминат ден все повече се убеждавам как в България всеки си прави каквото си иска. Това със страшна сила важи за пътната картина: погазване на правила, джунглоподобно поведение, диващина като в страна от третия свят, живот без смисъл и значение. Но “пътната картина” е отражение на цялостната картина в обществото и колкото и да е неочакван изводът ми, все пак ще го направя: реформите в съдебната и образователната системи са неотложни до крясък.