Голяма "тайна" се разкри!

Смисълът на всички тези “изненади” е в до болка и от две години всеизвестния факт, че с въпросните пари се кредитира медиен проект - тоест че с тях са купени и поддържани половината ни вестници и няколко телевизии.

За другата половина вестници никой не се изненадва. (Освен мен, защото си направих труда да поровя из интернет. И установих от открити официални източници, че май дълговете на един от големите издатели са над 600 млн. Така че вместо патетично да повдигат очи към небето, “неговите” журналисти ще постъпят по-далновидно, ако се съсредоточат върху поговорката за хърбела и щърбела. Всъщност има само една издателска групировка, която е чисто икономически мотивирана. Т.е. произвежда вестници, за да печели пари. Останалите “държат” вестниците като “джуфка”, надградена над цели холдинги. И съответно търгуват или не с влияние в зависимост единствено от личното възпитание и “свяст” на конкретни бизнеслидери.)

Напънала се планината и…

Заговори се за закон за печата. Но какво се предлага? Или по-добре: какво се обмисля? Собствеността върху медии да стане публичен факт. Напънала се планината и родила публичен регистър. Това ли ни е проблемът? Че не знаем официално кой командори журналистите? (Защото неофициално винаги знаем.) Да не би все пак проблемът да ни е, че изобщо журналистите в България биват командорени?

Вникнете, любезни читателю, в това “ни” от предишното изречение. Проблемът НИ е огромен, на нас, българите. На път сме да опорочим най-ценната си придобивка за последните две десетилетия: свободната преса. Свобода на пресата не означава свобода на собствениците на медии. Тя означава свобода на самите журналисти. Така че въпросът не е само да осведомим хората кой е собственик, въпросът е да ограничим тази собственост.

Частният притежател на ядрена централа не може да прави с нея каквото и когато поиска. Свободата му е ограничена от стотици правила, защото обществото е застрашено от функционирането на иначе частното му притежание. Та не е ли пресата с порядък по-опасен механизъм? Не е ли нейното влияние и по-невидимо, и по-радикално от всякаква изтекла радиация?

България действително се нуждае от закон за медиите, само че той трябва да бъде Закон за защита на свободата на журналистите. И този закон (след внимателно и дълго обмисляне и обсъждане от всички заинтересовани) трябва да съдържа следните правила:

Късно ли е вече?

Пълна прозрачност (до публикуване в интернет) на абсолютно всички финансови постъпления в медиите; Забрана за собственост на медии през юридически лица. Всяка медия трябва да бъде собственост на хора, на физически лица; Големи права на журналистическите синдикати. Социдиотщината, при която СБЖ значи почивна станция (и то май крадяема) трябва да се изостави; Защита на журналистите от уволнение и от натиск; Участие на журналистическите синдикати в управлението на политиката на медията; И т. н.

Преди 10 години (бях тогава секретар на Съюза на издателите) написах статия с подобен дух. Резултатът не закъсня: от журналисти получих реакция в смисъл “ти наистина си бил комунист”. А най-големият издател ме извика на разговор в смисъл: “Райчев, Райчев, как ще се работи с тебе...”. Но и тогава, и още повече сега, съм убеден, че градацията на качеството на нашите медии и тяхната главоломно нараснала (и подразбираща се) корумпираност имат в дъното си несвободата на журналистите. Неограничената с нищо частна собственост върху продуктите на техния труд. И нищо комунистическо и дори ляво няма тук; това е рефлекс на самозащита. Ако не е вече късно…