Една суперсила в отстъпление

САЩ е последната останала суперсила в света. Това твърдение, което до втръсване е било повтаряно след края на Студената война, всъщност не отговаря на истината. Сигурно е единствено това, че Съветският съюз се разпадна, а заедно с него и бившият Източен блок. От 1991 година насам живеем в нов световен ред, който в основни черти се определя във Вашингтон. Междувременно обаче се появиха и други сериозни играчи, които все по-често демонстрират своето пораснало влияние. Например Китай, който самоуверено налага господството си в Азия и който американците вече взимат насериозно, както показа и последното посещение на президента Обама в Пекин.

Направи например впечатление, че сдържаният и дистанциран по характер американски президент полага сериозни усилия да установи личен контакт с китайския си колега. Същото, впрочем, видяхме и по време на визитата на китайския президент Си Цзинпин в Калифорния преди това. Всичко обаче се оказа напразно - Си не направи никакви компромиси по отношение на климатичното споразумение. Затова пък американският президент пое ангажимент САЩ да намалят вредните емисии, макар че Обама няма да е в състояние да изпълни това обещание. След последните избори за Конгрес, властта в САЩ на практика е в ръцете на републиканците, а тях не ги вълнува особено защитата на климата. Затова поетите в Пекин ангажименти за намаляване на отровните газове в атмосферата са чисто и просто "въздух под налягане".

Съотношението на силите не е същото

Това, че Обама ухажда Китай показва колко силно се е променило съотношението на силите в днешния свят. До няколко години китайската икономика ще изпревари американската, и американците ще трябва да свикват с това. Вярно е, че в момента икономиката им отново бележи прираст, но страната има огромни дългове, политическият й елит е разединен, неспособен да взима решения, и ориентиран предимно към личните си изгоди.

В областта на външната политика президентът Обама се намира в позицията на "подгонен" човек - той е принуден да води различни, предимно безуспешни войни: срещу "Ислямска държава", срещу сирийския президент Башар Асад, срещу Кремъл, срещу иранската атомна програма, срещу вироглавието на Северна Корея. Не изглеждат по-добре и резултатите от американската политика в Афганистан или страните от Северна Африка, а правителствените ръководители на Египет, Израел и Турция чисто и просто игнорират американския президент. Онзи, който прокарва "червени линии", отвъд които нямало да допусне да се престъпи, а после не предприема нищо срещу подобни прегрешения, демонстрира слабост. Подобно поведение не допринася с нищо за това, американците да се чувстват могъщи и непобедими. Каквито всъщност те и не са, както показаха войните в Ирак и Афганистан. В редица кризисни райони в света американците са в отстъпление, а за страни като Китай, Русия, Индия, Иран това е прекрасен шанс да се опитат да отслабят САЩ дългосрочно.

Партньори и съперници едновременно

В резултат на това за дълго време напред американците и китайците ще бъдат едновременно и партньори и съперници. Растящата икономическа мощ на Китай ще го амбицира да работи за намаляване на американското влияние в света. В това отношение Пекин може да разчита на помощта на други държави, на които американската хегемония отдавна пречи.

Стратегически погледнато, Китай има предимство - той е водещата сила на континента с най-голям пазар и най-висок икономически ръст. Ако американската икономика не намери начин да печели от китайския бум, то упадъкът ѝ е предопределен. Затова битката за превъзходство в Азия е битка не само за търговски тарифи, климатична мерки или за военно сътрудничество.

Кой ще гарантира глобалната сигурност?

Независимо от това, че влиянието на суперсилата Америка намалява, в интерес на Европа е този процес да протича постепенно и контролирано. При цялото вайкане за това колко арогантна била Америка и колко произволно тълкувала международното право, не можем да отречем, че САЩ "внесоха" благосъстояние и стабилност в много страни по света. За момента няма по-привлекателна алтернатива на американската хегемония. Многополюсният свят, за които обичат да говорят в Пекин или Москва, предвещава по-малко, а не повече стабилност от сегашната.