Защо толкова много хора разбират Путин

С кримския си удар Путин успя да разедини Западния свят. Покрай този конфликт стана пределно ясно, че Западът очевидно се е отказал от силовата политика. Но означава ли това, че ще се откаже и от изконните си ценности? И какво място заема в този пъзел неуспешната евроинтеграция на България и Румъния? В отговор на тези въпроси Ви предлагаме няколко неочаквани тези. В началото - част от обширния анализ на Бернд Улрих в „Ди Цайт”, който обяснява защо общественото мнение в Германия се разминава с оценката на политиците и медиите:

„Ако вярваме на различните допитвания, в момента две трети от германците заемат противоположна позиция спрямо четири пети от политическата класа, тоест - застават срещу правителството, срещу огромното мнозинство депутати и срещу повечето медии в Германия. Това е почти шокиращо, защото става дума не за друго, а за конфликта между един агресивен автократ и западните демокрации. Общественото мнение настойчиво поставя под въпрос валидността на международното право и в същото време взима насериозно националистическо-империалистката идеология на Путин. То се вслушва в приказките за „руската земя”, сякаш подобен аргумент може да бъде валиден днес. Представете си само какъв скандал ще избухне, ако някой - опазил Бог! - заговори днес за „германска земя”!

Какво става? Нима само за няколко седмици мнозинството германци са изгубили демократичния си рефлекс? Та нали повечето хора, които днес проявяват разбиране към руската имперска политика и са съгласни с анексирането на Крим, в реалния живот не биха „анексирали” дори някое паркомясто за инвалиди? Не удовлетворява обяснението, че мнозинството е уплашено или пък че реагира така, водено само от икономически егоизъм. (Той, впрочем, действително е движеща сила, но главно за част от бизнеса.) Не върши работа и предположението, че за част от германците Русия се е превърнала в нещо като консервативна Утопия (силен лидер, дълбока вяра, хомосексуалните изтикани в периферията и т.н.), защото такива хора очевидно са в малцинство. Следователно - трябва да търсим обяснението много по-надълбоко.

Последните 13 години

Да, историята играе важна роля, но не историята от миналия и по-миналия век, а тази от последните 13 години. Тъкмо през тези 13 години преживяхме толкова безсилие и толкова авантюризъм, че днес дори един Владимир Путин може да мине за относително нормален лидер. От 11 септември 2001 година насам Западът води войни, за които с огромно усилие се търси морална аргументация. Въпреки това обаче те се оказват или напразни (Афганистан), или плод на чиста измама (Ирак). Нека само да си припомним патоса, с който навремето Буш и Блеър се изстъпиха пред света. И как в крайна сметка всичко се оказа измама и разочарование. Тогава донякъде ще разберем меката реакция на мнозина към Путин. Много западни политици направо обезцениха думата „свобода” - защото я използваха, за да защитят с нея войните си. Така че днес, когато чуят тази дума, хората автоматично си мислят за война. Когато едните говорят за демокрация, другите начаса си представят излитащи Ф-16. През същите тези години, впрочем, се утвърди и отрицателното отношение към санкциите. В случая с Ирак например те послужиха не като заместител на войната, а като нейна начална фаза.

Доскоро се надявахме, че опустошителното въздействие на ерата Буш-Блеър е останало в историята, след като в Белия дом вече пет години седи човек, който се опитва да снижи имперската възбуда на своята страна. В същото време обаче и Обама се движи в сивата зона на международното право, разрешавайки операциите с безпилотни самолети. Тези операции могат да се обяснят и защитят, но въпреки това си остават нещо твърде съмнително. Още по-тягостен е ефектът от аферата с подслушванията, извършвани от АНС. В този случай глобалната арогантност на САЩ почти достига равнището си от епохата на Буш, макар и без военни средства. В отговор на европейските протести Вашингтон просто повдига рамене, а за мнозина това означава само едно: всичко си е по старому, САЩ творят историята, а ние сме просто неин обект. Това може и да звучи опростено, но не е изцяло невярно. Или най-малкото обяснява разсъждението на мнозина: тук се прекрачват всички граници, Меркел не може да се противопостави, значи остава Путин. А той пък много умело се възползва от създалия се вакуум - не случайно Едуард Сноудън се скри тъкмо в Москва. С две думи: когато руският президент казва, че Западът надценява правата си, опитвайки се да го притиска, мнозина от гражданите на същия този Запад си казват: да, така е, и нас ни притискат.

По същия модел функционира и подмолният консенсус между мнозинството руснаци от една страна и мнозинството германци и европейци от друга. Путин твърди, че ЕС не му е оставил никакъв друг изход, настоявайки за асоциирането на Украйна. Можем да се обзаложим, че повечето граждани на ЕС са останали не по-малко изненадани от новината, че отново някой ще бъде асоцииран. Можем да го формулираме и по-грубовато и популистки: ако бяха попитали европейците дали ще приемат с отворени обятия някоя нова Румъния, България или Гърция, те със сигурност щяха да кажат НЕ. Щяха дори да го изкрещят.

Вината за смъртта на 20 милиона руснаци

Ако трябва да направим в движение една равносметка: Путин успя да внесе разкол в Западния свят, понеже този разкол вече съществуваше между САЩ и ЕС. Той успя да разедини Европа, защото тя вече беше разединена между Брюксел и мнозинството граждани. Той дори успя да отслаби германците, като настрои елитите и мнозинството едни срещу други. Но в Германия има и още нещо: историята. И по-точно: историята между Германия и Русия. В Германия годините след Втората световна война преминаха под знака на усилията да се приеме или да се забрави Холокостът, тоест - германската вина за избиването на шест милиона евреи. Други вини обаче получиха по-малко внимание, включително и тази за смъртта на двайсет милиона руснаци. В съзнанието на (западно)германците участието на съветските войници в освобождаването на Европа от хитлеризма си остана в сянката на заслугата на западните съюзници. Тъй че руснаците имат известно основание за усещането си, че германската памет не им отдава дължимото, тоест - в случая е уместна и известна гузност към тях. Не на последно място и поради това в Германия се наблюдава повишена готовност да се признае на руснаците правото на собствени „зони на влияние”. Казано другояче: загубата на тяхната съветска империя ги нарани и наказа в достатъчна степен, тъй че нима точно ние, германците, трябва сега да им оспорваме Украйна?

Тази логика напомня за 1989 година. Тогава много западногермански левичари смятаха, че Германия трябва да остане разделена - като един вид наказание заради Аушвиц. Но този аргумент беше отчасти лицемерен, понеже излизаше, че цялата историческа вина трябва да платят източногерманците. Днес мнозина пак припомнят германската вина, за да отрекат на друга нация правото на самоопределение - на украинската. Нима трябва да се затвори пътят на Украйна към ЕС, само защото германците с основание изпитват гузна съвест към руснаците? Нима отново Германия и Русия ще решават съдбата на Украйна? Това би било перверзно повторение на историята на тази страна, която беше подложена на небивали страдания тъкмо от Германия и Русия. Та нали тъкмо Съветският съюз и нацистка Германия са отговорни за смъртта на милиони и милиони украинци, загинали от глад, погроми и унищожителни военни операции. Никъде другаде в Европа не са умрели толкова много хора в ерата на Сталин и Хитлер, колкото в Украйна. Милиони съветски граждани, убити от германските войници по време на Втората световна война, всъщност бяха не руснаци, а именно украинци”, припомня германският коментатор Бернд Улрих.

Накъде оттук нататък?

В края на обширния си анализ авторът стига до извода, че след провалите в Афганистан и Ирак Западният свят очевидно вече се е отказал от военните намеси, за което говорят и икономиите във военната област. „Независимо дали това ни харесва или не, трябва да си отговорим на един исторически въпрос: нима отказвайки се от това крайно средство, Западът ще изгуби и силата да се бори за своите изконни ценности? Нима ще отстъпи - и като морална инстанция, и като глобална сила, само защото се е отказал от военната опция?”, пита Улрих.

Някои от възгледите му споделя и друг известен германски коментатор - Томас Шмид. На страниците на „Ди Велт” той пише следното: „Всяка криза отваря и нови шансове. Сега Германия трябва да се откаже от съпротивата си срещу децентрализирана Европа и дори да поощри този проект. И да преосмисли доста неуспешното досегашно евроразширяване - тук имам предвид най-вече Румъния и България. След кримския удар на Русия Евросъюзът очевидно се завърна в света на геополитиката и хегемониалните борби. И затова трябва да се коригира - и да се самооснове наново”.