Изходът

Сатиричен коментар на Иво Беров:

Ако имаше нещо по-лошо от протестите, то това би било само тяхната липса. Основното им, истинското им значение дори не е политическо. Дори не е чак толкова важно дали Орешарски ще подаде оставка или не. Важно е друго. Протестите (хорското негодувание) могат да доведат до промяна, която да е много по-значима от падането на някакво си правителство или смяната на едни правила, закони и начала с други. Промяната би могла да бъде много по-всеобхватна. Цивилизационна, епохална и историческа. Дори с антропологически привкус. (Като прехода от палеолита към неолита.)

Би могла да бъде промяна в мислите, в самочувствието, в нагласите, в себеусещането и в светогледа на цяло едно народо/природо/население. Промяна в онова, дето Симеон Сакскобургготски нарече "чип" - онзи основен чарк в главата, който определя начина на мислене. "Чипът им е кофти на тия" – това рече царят (царят на тия), или нещо подобно. Изрече го пред един чужд вестник и това бе едно от малкото му смислени изявления, ако не и единственото.

Българинът е свикнал да мисли така:

Още от много древни времена българският народ (т.е. мнозинството българи) е свикнал да мисли, че всичко зависи не от него, а от началниците. Или в по-добрия случай - от международното положение и съдбата. От бейовете, от пашите, от царете, от папите, от патриарсите (по Ботев), от партийните секретари, от водачите, от юнаците, от бабаитите, от хайдутите, от освободителите, от домоуправителите, от инкасаторите на електричество (преобразувани в ЧЕЗ) и въобще от всички ония горе, които през времената на соца можеха да извадят чорапогащи по магазините, а можеха и да не ги извадят, можеха да пуснат банани по Коледа, а можеха и да не ги пуснат, можеха да ти дадат профсъюзна карта за море, а можеше и да не ти дадат.

Въобще онова нещо народът, каквото и да означава то, винаги се е възприемало като подчинено на разните неща и явления, а не като техен създател или тълкувател. Възприемало се е като мишена на стихиите, а не като техен укротител. Възприемало се е като онеправдан страдалец, защото всичките тези неща и стихии – съдба, орис, войни, превратности, управници, вражи племена, земетресения, наводнения поробители, освободители и всякакви други съществуват преди всичко, за да причинят някакво зло на този изстрадал народ - да го поробят, да го прецакат, да го минат, да му влошат положението, да го уморят с данъци, да му вземат здравето, да му съсипят живота, да му таковат онаковата и да му изпият кръвчицата.

Е, имаше някои неща, които не чак народът, а будното мнозинство българи все пак постигнаха. Смениха престъпния комунистически режим с демократично управление. Ама това било лъжлива промяна, казват. Комунистите подправили всичко, казват. И демократите не били истински демократи, а комунисти под прикритие, казват. И свалянето на Тошо не било за добро, а било за лошо, казват. И всичко било измислено не от хората, а от разни тайни общества, от Луканов, от Сорос, от лошите американци, от продажния Горбачов и от какво ли още не, само не от протестиращите, само не от хората. Казват.

След Тошо и комунизма, хората свалиха и Виденов. Ама и това било грешка, казват. Хората пак останали излъгани, казват. Прецакани, минати, претаковани и преонаковани. И всичко било грешка. Преходът най-вече. Язък, че скачахте по площадите. Казват.

Напразни са били всичките усилия и надежди. (НАТО, Европа, десет години постоянен икономически растеж; това, че хората вече не си крадат чистачките от колите и бельото от балконите; това, че децата по детските домове вече не умират от глад, бой и мръсотия, както по виденово време - това няма значение). И сега ще бъде така. Затова е по-добре да си стоите по домовете и да си кютате. Най-доброто, което можете да направите, е да дочакате някой баш юнак, някой готин як пич, който да ви оправи. Защото е сигурно, че ще го дочакате. Ние ще ви го спуснем. Като чорапогащите от склада и бананите по Великден. Казват.

Ето кой го казва всичко това:

Същите тия. Същите тия царе, папи, патриарси (по Ботев), същите тия мутри и олигарси, същите тия началници, партийни секретари, монополисти и медийни тарикати, които искат да ръководят, да водят, да определят, да сочат, да посочват, да наставляват, да дърпат (конци) и най-вече да пълнят бездънните си гуши.

А това, че хората през изминалите десетина години си кютаха, ги накара съвсем да се разпищолят. Да повярват в своето величие и незаменимост. Че нали само те и единствено те могат да казват какво, кога и как да става! Защото досега винаги им се е получавало.

Събират се паралиите, богаташите, връзкарите, кадесарите, монополистите, медийните началници, завераджиите, далаверистите и принадлежащите им политици, събира се цялата тази обществена утайка, изплувала отгоре под прикритието на каймак, и започва да пробутва тарикатлъците си на неосведоменото, лековерно, не особено досетливо природонаселение. 

Трябва да разкараме разните съперници и натрапници – сини и тъмносини. Ето ти заверата (проекта) "цар".  И проектът (заверата) "цар" успява.

След проекта "цар" следва проектът "пожарникар". И той успява. Свръхуспешен е даже. За успеха допринася и самият пожарникар, понеже говори на езика на народа. Трябва ни някой уж десен, та да помогне на Бойко  – ето ти го проекта РЗС с Яне Янев. Трябва да се унищожи истинският, големият, независимият десен – и ето ти лъжи, клевети, подлости. Въобще зор голям - цели десетина години - и накрая отново успех. Костов е вън от политиката.

Тъкмо всичко им се удаде...

И тъкмо си помислиха, че вече всичко е тяхно – ето ти ги протестите – неочаквани, непредвидени и независими.

И всички те – цялата тази прокопсала утайка, придобила самочувствието на върхушка, вече не знае точно какво да прави. Да се възползва ли някак от явлението, да го озапти ли, или пък да го обезсили, да го преследва ли, или да чака само да си отмине. А дали пък да не го приласкае, или да го прелъже, да настрои срещу него част от обществото? Или пък да го обругае и оклевети, като го обясни с някакви подмолни замисли и попълзновения?

Всичко това се прави. Само че този път хората не се връзват. Не се прелъгват. Не всички. И не изцяло поне.

Протестите са нещо добро, хубаво, чудесно даже. Промяната действително е същностна, величава едва ли не. Природонаселението се преобразява в народ, народът се преобразява в искащи да владеят съдбата си граждани. Дотук добре. А оттук нататък?

Следват пътища без изход. И те са следните:

1. Да има незабавни избори, което означава на власт отново да се върне Мутрата, заедно с Цвъка, калинките и останалата гмеж около тях. И да се върнат още по-нагли и нахални. Защото отървали затвора. Защото придобили чувството за пълна безнаказаност. Или пък другата възможност - на власт отново да се върнат социалистите и Станишев. И да се върнат още по-нагли и нахални. Защото надхитрили хорското негодувание.

2. Негодуващите да се уморят. Да се откажат покрай отпуските, семействата, задълженията си, работата и битовите грижи, след което върхушката ще стане още по-нагла и нахална. Защото е придобила самочувствие на непобедима, всевластна и вечна.

3. Всичко да си върви по старому, без никой да търси изход и без никой да променя каквото и да било, при което социалистите ще обявят негодуващите ако не за лумпени, то поне за някаква си там особена и чудата софийска прослойка, останала извън общонародните настроения. И не би било никаква изненада, ако същите тези простонародни настроения, които сега са близо до безразличието, се обърнат срещу протестиращите и протестите. Особено в провинцията. Възможност, която е най-изгодна и най-желана от сегашната власт.

5. Сблъсъците да се изострят, при което властниците ще имат повод да се отнасят към негодуващите много по-твърдо, а пък негодуващите да отвърнат с крайности. За да се получи това, което става в Гърция и Турция. С една неизбежна икономическа криза в допълнение. В смисъл истинска икономическа криза, не ежедневна, битова, обикновена и доста често надценявана, каквато е сега.

А ето и възможния, според мен, изход:

1. Протестиращите да се поучат от досегашния си опит, който показа, че, когато негодуванието им се изрази с едно или няколко смислени, обосновани и точни  искания, тe успяват. Делян Пеевски все пак бе веднага изхвърлен, нали?

2. Могат да се направят отстъпки - от страна на протестиращите. Не от искането за оставката на Орешарски – това искане се превърна в нещо основно. Но оставката може да се отложи във времето – най-много година. Същото се отнася и до предсрочните избори – те могат да не станат сега, като се потърси съгласие за срока – между шест месеца и година, например.

3. Могат да се проведат преговори с управляващите за работата, която те да свършат през това време.

4. Някак да се съчетаят действията на протестиращите. Да се подобри взаимодействието между тях – без началници и нарочени "лица". Всъщност това взаимодействие вече го има в интернет пространството, остава да се доизкусури – примерно протестите да имат постоянна интернет страница.

5. Протестиращите да осъществят постоянен надзор върху работата на управниците, с постоянна готовност за гражданско въздействие.

6. Протестиращите да се свържат с останалите извън парламента партии, които са съвсем естествен изразител на техните искания и настроения. (Дългогодишното оплюване на партиите и на естествения политически живот обаче, или пък налагането на измислени партии, прави гражданите подозрителни към тези естествени връзки. Пък и по нашенски, работите, които би било много добре да станат, обикновено не стават. Което не значи, че не би трябвало да се работи по въпроса.)

7. Това са само предложения. Изход трябва да се търси от всички умни и безкористни хора.

При всички случаи протестът като израз на непреднамерен гняв и негодувание, като израз на неудържим порив към справедливост, пък дори и като купон и забавление би трябвало вече да приключва. И да се преобразува в целенасочени и премислени действия.

Автор: И. Беров/Редактор: М. Илчева