Когато в България нещата се пооправят...

Преди няколко дни водих разговор с една млада българска артистка. Тя споделяше с мен, че в България никой не ще да разбере нейните авангардни експерименти. Никой не им обръща внимание, а ако им обърне, то е, за да им се присмее или да сбърчи укоризнено нос. Оплакваше се съвсем чистосърдечно, че дори и доста ерудирани, и доста прочути с високото си ниво артисти от театралните среди имали същото презрително отношение към странното й, алтернативно изкуство, каквото имали и най-обикновените, посредствени и необразовани хора. Еснафите - както ги наричахме в разговорите си.

България - някъде около полюсите

Моята приятелка-артистка твърдеше, че в България актрисата трябва просто да бъде една изрусена курва, за да пробие. И туй то. Познавайки все пак българското артистично обществно - поне донякъде - аз не бях съвсем съгласен с нея. Знаех, че в България има не една и две нестандартни, интелектуални и сложни актриси и режисьорки, които се справят съвсем прилично. Но всъщност, като се замислих - знаех, че такива съществуват - нямах обаче представа дали наистина артистичният им живот върви добре.

Нейният не вървеше. Бях гледал представления на тази млада дама. „Трябва да се живее” и „Туберкулоза”. Странни имена за съвременен български театър. Поне Туберкулоза. Бях отбелязал за себе си, че нейното изкуство наистина е изключително напрегнато, неординерно, драстично - и всъщност - точно такова, че при малко повече смелост от страна на наблюдаващия да бъде наречено Велико.

Аз трудно и неумело формулирам ясни философски заключения, но този път - по повод нейните терзания - ми хрумна едно сравнително стройно умотворение.

Казах й следното: Мила, в природата се случва обикновено така. Когато настъпят времена на благополучие, когато условията на средата станат чудесни и преблагоприятни, тогава Природата, Животът реагират чрез създаване на безброй вариации. Тогава започва цъфтеж, всичко се плоди и всичко се размножава. И не само се размножава, но и става все по-разнообразно. Ето, на екватора, където условията за живот са прекрасни, Природата бълва цели реки от разнообразен живот! Цели тропически гейзери от разнообразни животински и растителни видове. А около полюсите... хм... там общо-взето остава да вирее само най-устойчивото. Най-жилавото, най-якото... но и най-баналното. Най-обичайното, най-провереното и най-неотклоняващото се от средната норма.

Там, където студът сковава душата

Сивото и скучното вирее около полюсите и на местата с лоши условия. Около екватора кипи шарен живот, около полюсите - сивата скука на оцеляването. И не само, че там, където има добри условия животът се разнообразява! Там и средата някак си щади своето разнообразие. Там дори и най-чудноватото оцелява и се плоди. Покрай екватора ще видиш и колибри, дето сърцето му бие с четиристотин удара в минута, и ленивец с двайсет удара сърцебиене. Там - казах й аз - където условията са добри, там, където цари благоденствие - цари и търпимост към цветното, изключителното и необичайното. Но там, където студът и ужасът сковават пръстта и душата, там нищо цветно и различно не се търпи.

Така й казах аз. Тя ме беше погледнала унило. Беше разбрала метафората ми. Всъщност исках да й кажа, че просто когато в България нещата се пооправят, когато климатът се позатопли, тогава ще има истинска възможност за виреене на яркото и разнообразното. Дотогава в Българското Изкуство ще оцеляват все най-устойчивите скорпиони, хлебарки и други артистични ширпотреби (помнете Ширпотреба и палете свещ за нея понякога!).

Но след това у мен се възпламени една такава брадата и кръвнишка, гърмяща право в сърцето дързост и непримиримост. И аз потупах младата авангардистка по рамото. Успокой се - нямам предвид това. Така й казах. Нямам предвид това, което казват всички идиоти, всички изроди и всички примиренци! Тия, които са готови да изчакат края на живота си на някоя опашка за червен пипер. Не искам просто да изчакаме нещата да се оправят. Аз не смятам, че е редно, смислено и човешко да се ЧАКА нещата да се опрявят. Че чак тогава да се... оправят нещата.

Законът на джунглата

Ако си позволя да твърдя, че трябва първо България да се оправи (ние все това чакаме!), та след това да се оправи и българското изкуство, българската култура и въобще да се върне цветът и мирисът на българския живот, ако аз си позволя да твърдя такова нещо, значи съм един най-обикновен и жалък културен фашист.

Значи съм съгласен да оцелява само най-сивото, най-устойчивото, най-жилавото и най-приспособимото. Значи съм съгласен да цари и в културата законът на джунглата. Да оцелява само най-устойчивото. Тъпото и упоритото.

Но! - казах й тържествено - аз не съм такъв! И ние няма да се оправдаваме с това, че в момента условията не са благоприятни, та и затова няма никаква почва за разнообразие. Ние ще сеем това разнообразие, пък ако ще и всичките ни усилия да отиват на вятъра. Та нали вятърът носи най-добрите и важни семена?

След края на този разговор - струва ми се - младата артистка малко се пооживи.