Безмилостното българско безкултурие
29 ноември 2011Сред правителствените приоритети понякога се прокрадва и идеята за развитие на културен туризъм. На фона на масовото оскотяване и общата оглозгана откъм духовност "мила родна картинка" това звучи ако не цинично, то абсурдно - пише в коментара си Мирела Иванова:
Преди броени дни се проведе поредният и много интересен семинар, организиран от Обсерваторията по икономика на културата с подкрепата на Гьоте институт. Винаги, когато имам възможност, присъствам – първо, защото проучванията и анализите, които се представят, са направени твърде професионално, а дискусиите след това – твърде интересни, и второ – за да съм наясно с безнадеждността, натрупала се през годините в битието и перспективите на националната ни култура.
Казвам го без уговорки и преувеличения, без краткотрайните илюзии, че общата картина скоро или изобщо някога ще се промени. Защото отделните успехи, на отделни творци или институции, понякога са в състояние да заличат общото тягостно впечатление – например, ако минеш в определен ден преди обед по улица „Раковски” и видиш огромната опашка пред касата на Сатиричния театър или пък прочетеш във вестника, че български писател получава европейска награда. (Снощи в Брюксел я получи Калин Терзийски, автор на Дойче веле – бел. ред.)
Една птичка пролет не прави
Да, тук и там се случват чудеса, най-често въпреки: времето, безпаричието, кризата, липсата на визия и отношение. Изключения, които да потвърдят правилото за отсъстващата държавна политика. Очевидно е, че българските правителства не разглеждат възможностите за равен достъп на българите до културни събития като фактор в устойчивото развитие на страната, като условие за подобряване на обществения климат в България и една от най-същностните косвени причини за просперитета ни.
Това са констатации, които звучат общо и нито досягат истинския драматизъм, с който всекидневно се сблъскват посветените на изкуството хора, нито пресъздават и на йота безутешността на “зарязаната” пред телевизора, оставена без избор и възможности масова аудитория. На въпроса “Ако не посещавате определен вид културни развлечения, каква е най-често причината за това?” една четвърт от българските граждани отговарят: “В населеното място, където живея, няма културни дейности”, а една пета пък нямат финансови средства, които да отделят за нова книга или концерт, театрално представление или посещение в музей или галерия.
Назовимите и неназовими страхове
Наричаме демократично обществото, в което съучастваме към днешна дата, а демокрацията несъмнено предлага избор. Какъв е изборът пред българите, в чиито населени места не съществува никаква форма на културен живот? Освен бедност и безработица, цели региони от страната са завладяни и от тоталната безмилостност на безкултурието, отнето им е не само доверието в сигурността на живота, но и досега до каквато и да било духовност или красота на надматериалното.
Какво предлага съществуването, освен отъпяваща битка за насъщния, обслужване на елементарни потребителски нужди, бавно оскотяване – и нито миг, в който да се издигнеш по-високо, да се приближиш до душата си.
Не мога да го докажа с математически изчисления или пазарни еквилибристики, но мога да го твърдя категорично: основната причина за невървежа тук е тъкмо изоставеният духовен градеж. Затова и българите се сринаха вътре в самите себе си и вече трудно ще ги вдъхновиш с общонационална кауза. Можеш да ги плашиш или залъгваш с реформи, да ги натикваш в политически комбинации и оцеленчески стратегии, но какво от това? В държавата на слепите и едноокият е цар.