Кой се страхува от здравната реформа?

Здравно осигурен млад мъж получава гръбначна травма, справянето с която е по силите на съвременната медицина (теоретично дори и в България), стига да се действа бързо и адекватно. В най-близката провинциална болница обаче утежняват положението му още повече. В най-подходящата за лечението му столична болница, нашумяла напоследък с нагласени обществени поръчки и неизгодни договори с частни фирми, отказват да го приемат с откровено споделения аргумент, че щяло да им излезе много скъпо. Така пострадалият остава неподвижен за цял живот.

Друг млад човек с редовна здравна осигуровка получава инсулт в провинциален областен град. Спасяват го в столична болница благодарение на това, че родителите му имат да платят поисканите им за превоз, „дарение”, легло и т.н. общо 5 хиляди лева. Дребен детайл в случая е фактът, че горе-долу по същото време болницата прави същото безплатно, но за известна публична личност. Сега колективът ѝ протестира в защита на уволнения си шеф, понеже бил „добър мениджър”.

Задава се геноцид?

Подобни случки не са изключение, а всекидневие – със сигурност всеки от нас може да разкаже за много други като тях. На този фон, още преди всъщност реформата да е започнала, цели трудови колективи протестират срещу нея, а различни експерти, синдикати, работодатели и най-вече политици кършат ръце: „псевдореформи”, „динена кора, подложена от партньори в коалиционното управление”, „болните са обречени”, „гражданите получават здравни услуги срещу заплащане”, „спрете безумния експеримент с живота и здравето на българина, промените са опасни за живота на днешните и бъдещите поколения”, „отказ на държавата от конституционните ѝ задължения към здравето на българските граждани”, „стотици хиляди граждани без доходи на практика са лишени от достъп до здравеопазване”, „геноцид”... Като слуша тези предупреждения, човек остава с впечатлението, че се задава някаква катастрофа – дело на пълни некадърници или на злосторници със зла умисъл.

Въобще не е нужно човек да е специалист обаче, за да разбере, че това не е така. Най-сигурният ориентир за това, всъщност, са самите, цитирани тук, критики. Те са фалшиви и дори цинични, защото представят нещата сякаш довчера всичко в здравеопазването е било розово и безплатно. Сякаш довчера не е имало опашки, рушвети, изчезващи лекарства, задлъжняли болници, стотици хиляди неосигурени, доплащане и случаи като онези, за които стана дума в началото.

Какво предвиждат реформите?

Всъщност, критиките описват не утрешното, а днешното състояние на българското здравеопазване – сложно преплетено кълбо от проблеми, недомислици и пълни абсурди. Ето само най-видимите от тях: за по-малко от 15 години в България разходите на здравната каса са нараснали от 900 милиона на над 3 милиарда лева; през 2000 година хоспитализациите са били около милион, а през миналата година, при намаляло население, надхвърлят значително 2 милиона, тоест, почти всеки трети българин е лежал в болница (близо два пъти повече от средното за ЕС); за тези години броят на болниците непрекъснато нарастваше и днес вече надхвърля 400, което на глава от населението поставя страната на едно от първите места в ЕС.

Въпреки всичко това обаче здравните показатели на населението не са се променили съществено, а достъпът до бързо и качествено лечение не е станал по-лесен. Което недвусмислено показва, че парите не се харчат ефективно.

За да се промени това, реформата предлага няколко стъпки:

1) Да се промени, например, принципът на заплащане на болниците – не за отчетено количество, а за реален резултат;

2) да се даде на здравната каса възможност да избира с кого да сключва договори и от кого да закупува услуги според критерии за качество и ефективност, а не да е длъжна да финансира всяка възникнала структура;

3) Да се прехвърлят на доболничната помощ онези заболявания, с които тя е в състояние да се справи пълноценно и много по-евтино - за да останат болниците, които реално вършат, а не просто отчитат работа, за да няма болници, които отказват да лекуват тежки случаи и за да намалеят масовите в момента фиктивни хоспитализации.

Предлага се обединяване на административни и стопански дейности и на цели структури - за да се икономисат средства от увеличения обем, за да се спре източването чрез неизгодни договори, комисионерство и рушветчийство и за да се осигури на пациента комплексно лечение на едно място, вместо да бъде разкарван от болница в болница. Предлага се строг контрол при лекарствата - за да не се наблюдават необясними скокове в разходите за лекарства и да се пресече възможността внезапно изчезнали тук лекарства да се появяват на пазара в Германия.

И най-важното – най-сериозният проблем на здравеопазването: сега в България, ако се разболееш от тежка болест (справянето с която иначе е напълно по силите на медицината) и нямаш пари, си обречен. Затова се предлага всички заболявания, които съкращават и заплашват живота, всички социално значими и масови заболявания да влязат в основния пакет на здравната каса, да бъдат финансово, кадрово и апаратурно изцяло покрити от нея и да бъдат лекувани незабавно, безусловно и напълно безплатно, без никакви доплащания и без никакво чакане. За да станат невъзможни случаите като тези, за които стана дума в началото. Дори само това да постигне реформата, ще е огромен успех.

Съпротивата и прогнозата

Разбира се, възможно е някои от критиките към нея да са справедливи. Възможно е някои от предлаганите решения да са спорни, неясни или недостатъчно обяснени. Но това не е достатъчно основание отговорността за днешното състояние и днешните проблеми да се прехвърля върху новия министър и върху бъдещата реформа, каквото, всъщност, се случва в момента.

Съпротивата срещу задаващите се промени има три основни разновидности. Първата е напълно разбираема – съпротивата на хората, които работят в засегнатите от промените структури. Не сме срещу реформата, но защо точно нас, питат те. Втората е на градените с години схеми за източване, чиито функциониране и съществуване, в една или друга степен, са заплашени. Третата (която често е свързана с предходната с общи интереси) е политическата. На партиите, които, всъщност, заради действията и бездействията си през последните 15-ина години са виновни за днешното състояние.

На този фон прогнозата за успех на реформата не е никак оптимистична, въпреки бойкия характер на нейния основен носител – министъра на здравеопазването. Такъв е печалният опит на българските реформи. А и отново се задават избори. Следете сигналите от най-голямата партия в управлението, която по време на първия си мандат за по-малко от 4 години смени петима министри на здравеопазването. Оттам вече се чу, че са „силно обезпокоени” и че имат „огромни притеснения”.