Монументалният стремеж към величие

Швейцарският русист Улрих Шмид пише на страниците на "Нойе Цююрхер Цайтунг" за големите очаквания , свързани с новия филм на режисьора Никита Михалков, когато на тазгодишния фестивал в Кан представи най-скъпия филм в руската кино история. С него тръпнеше и правителството, което участва във финасирането на струващия 40 милиона долара филм "Изпепелени от слънцето 2". Путин и Медведев дори се появиха лично на снимачната площадка по време на снимките. Първата част на сагата за едно достойно офицерско семейство по времето на Сталиновия терор спечели "Златната палма" в Кан. Втората част обаче не успя да убеди нито журито, нито зрителите в Русия.

Рамо до рамо с официалната идеология

Заслужилият генерал, който бе арестуван в края на първата част, във втората част на филма търси спасение от властите. Виждаме дори Сталин, един кротък дядка, който си пафка лулата. Някои критици обвиниха Михалков в апология на сталинизма, но нещата трябва да се разглеждат в по-широк контекст: в своите исторически филми Михалков се опитва да обясни руската трагедия, привеждайки различни аргументи. В "Сибирският бръснар" (1998) той хвърля вината върху Запада, като пресъздава имперската атмосфера при управлението на Александър ІІІ, любимия цар на Путин.

В "Изпепелени от слънцето 2" виновни за злощастието на руснаците са кафявата и червената диктатура. С тази представа за историята Михалков се доближава до официалната идеология: Путин също не иска завръщане на СССР, а национално-религиозен ренесанс на Русия.

През 2007 Михалков продуцира едно видео по случай 55-я рожден ден на тогавашния президент, в което Путин е представен като спасител на нацията. Режисьорът се придържа към едно особено разпределение на ролите: Путин е напиращият нагоре новак, който се нуждае обаче от духовно напътствие. Тази менторска роля Михалков възлага на самия себе си.

Като актьор в собствените си филми, той винаги играе патриархални личности. Михалков може да се похвали с много старо родословно дърво, в което освен известни художници и композитори фигурират и националните светини Пушкин и Толстой. Накратко: Михалков се изживява като олицетворение на руската култура и затова може да си позволи меродавни разкази за националната история.

Посткомунистическа анонимност

Историята, в случая бялата емиграция като героичен резервоар за бъдещето, е залегнала и в основата на филма "Колчак" (2008). Монархистът Колчак бе един от злодеите на съветската идеология. Филмът на режисьора Андрей Кравчук го въздига в мъченик. Адмиралът дава живота си за Русия; във филма той възкръсва и служи за пример на днешните руснаци.

Подобен псевдорелигиозен патос пронизва и филмовата драма на Павел Лунгин "Цар" (2009), един своеобразен римейк на "Иван Грозни" от Сергей Айзенщайн. Докато обаче Айзценщайн се концентрира само върху параноидната самота на владетеля, Лунгин развива една историческа алтернатива: московският митрополит Филип е мъдър и справедлив владетел, който в името на истината пожертва дори племенника си. Лунгин интерпретира господството на Иван Грозни като фатална историческа цезура, при която Русия избира укрепването на светската власт, вместо духовното си спасение.

Съветското време също служи често като исторически фон за новото руско кино. През 2008 Валерий Тодоровски засне своя завладяващ музикален филм "Стиляги", в който тематизира възторга на московската младеж от официално забранения рокендрол. Гротескно пресиленото действие изхожда от сблъсъка между сивото съветско ежедневие на 50-те години и пъстрия свят на американската култура на удоволствията. Филмът не само заклеймява комунизма като враждебен на човека строй, но е носен и от вълната на носталгията.

"Изчезналата империя" (2008) на Карен Шахназаров ни пренася в Москва през 1973. Младият главен герой има красива и умна приятелка, на която не обръща достатъчно внимание, и тя забременява от друг. Краят на филма се разиграва в настоящето: двамата някогашни съперници се срещат случайно на едно стерилно летище и си спомнят младежките си години - белязани от борби и ограничения, но не и от посткомунистическата анонимност и самота.

Преди всичко - величието на Русия

Повишеният интерес към исторически теми в съвременното руско кино е не на последно място и поколенческо явление. Повечето активни режисьори днес са над 40-годишни и все още помнят съветския комунизъм - за разлика от днешната им младежка публика. Впрочем много исторически филми допускат интерпретация и като едва прикрити коментари на актуалните политически и социални проблеми на страната.

Най-удивителното обаче е постоянното изтъкване на националното величие на Русия. Принципът на "направляваната демокрация" не се поставя под въпрос - важното е да се намери истинският водач. И така, ще трябва да почакаме още, за да видим някой филм за гражданския кураж на руснаците. Например за "демонстрацията на седмината", които имаха смелостта на 25 август 1968 да протестират на Червения площад срещу нахлуването на войските на Варшавския пакт в Прага.