Нещастните хора с къщите

През 2007-ма Испания изживя истински бум в бизнеса с недвижими имоти. "Навремето брокерите идваха направо на строителната площадка. Те бяха под огромно напрежение. Длъжни бяха да сключват на ден по пет или шест предварителни договора за продажба", спомня си Едуардо Качадо, който по онова време работил като зидар по множество обекти. Качадо разказва: "Брокерите ни убеждаваха, че няма смисъл да се живее под наем. Така парите отивали на вятъра. По-добре било да се купи апартамент и да се изплаща заем с приемливи месечни вноски. Тогава някои хора подписаха договори още на строежа, дори само за да се отърват от настъпателните брокери."

800-те евро изведнъж стават 1350 евро

Зидарят също се подлъгал и теглил кредит за ново жилище. Той купил апартамент с площ от 65 кв. м. в един от работническите квартали на Мадрид. Струвал му 263 000 евро. Банката тогава му обещала, че месечно ще изплаща по 800 евро за връщането на заема, но месец след покупката вноските изведнъж нараснали на 1 350 евро поради увеличаването на лихвите по кредитите. "Лихвите много скоро ще паднат, много е вероятно съвсем скоро да плащате пак по 800 евро", му казал банков служител. Това обаче така и не станало.

Едуардо Качадо бил убеден, че е подписал договор за кредит с фиксирана лихва. "Да, така е", отвърнали банкерите и добавили: "Но тя е фиксирана само за първите шест месеца." Така имотът, който трябвало да осигури на зидаря и неговото семейство социална сигурност, постепенно се превърнал във финансова клопка, от която нямало измъкване. Вноските по заема продължили да растат, достигайки в края на 2008-ма до 1 760 евро месечно. Тъкмо тогава Качадо останал без постоянна работа. Първоначално смятал да предостави имота на спестовната каса и по този начин да погаси ипотеката. Тя обаче отказала да приеме предложението, защото след спукването на балона с недвижимите имоти през 2008, жилището вече нямало никаква стойност.

В договора за продажбата му обаче било записано, че "длъжникът гарантира изплащането на заема с всички свои сегашни и бъдещи приходи, както и със сегашните си и бъдещи активи". Така Качадо, който работел само отвреме навреме, бил принуден да продължи да плаща когато и по колкото може - един път 300 евро, друг път - 500 евро. Въпреки това дългът му към банката междувременно е станал доста по-висок от първоначално взетия заем. Причината са натрупалите се лихви за просрочване.

Междувременно зидарят се е присъединил към платформата "Жертвите на ипотечните кредити", чиито членове безуспешно се опитват да се измъкнат от клопката. На сбирки на тяхната организация идват стотици задлъжнели хора. Те настояват да бъдат освободени от отговорност, ако предадат неизплатените си имоти на банките-кредитори.

Тези, които са останали пък съвсем без никаква работа и пари, имат други проблеми. Те биват изгонени от неизплатените си къщи и апартаменти. Поради неплатежоспособност само през 2012-та близо 30 000 жилища са били изпразнени принудително. Много от тези хора няма къде да отида. Те не могат да си позволят да плащат наем.

А испанските банки?

Така изглежда реалността със задлъжнелите собственици на имоти. А какво стана с банките? Залагайки продаваните ипотеки като гаранция, испанските банки си набавяха кредити на външния пазар. Но откъде точно са идвали капиталите? Който се опитва да разучи този въпрос, се сблъсква със стената на мълчанието. В разговори с анализатори и финансови експерти все пак често се чува името на "Дойче Банк". Интересни данни за анализ предоставят и сумите на задълженията на Испания към германските банки. Според тези цифри явно германските банки са били склонни да поемат доста висок риск. Това, според експерти, се дължи на факта, че в Германия населението има огромни спестявания, които не могат да бъдат вложени по доходен начин в самата страна. Поради тази причина много от германските банкови централи се опариха във времето на голямата еуфория в Испания, а и на други места по света.

Що се отнася до спасителните пакети за испанските банки, отпуснати от ЕС, те на практика не попаднаха там, където трябваше. Парите оставаха в самата Испания само за кратко време, на път към други европейски държави, в които се намираха кредиторите ѝ. Пример в това отношение е испанската банка "Bankia". От ЕС тя получи подкрепа в размер на 20 милиарда, но парите де факто заминаха за други страни - 34% от тях за Германия, 19% - за Франция, а остатъкът за Великобритания и САЩ. А онова, което не стига до закъсалите испански банки, после недостига в болници, училища и университети, и най-вече в икономиката, която е лишена от стимули за развитие. Така тя няма шанс да излезе от стагнацията.

АГ, ДР, Б. Узунова/Редактор: М. Илчева