Коментар на Ясен Бояджиев
Както никога досега, борбата с корупцията, или по-скоро говоренето за нея, е на път да стане всенародно дело. Или поне всепартийно. Всяка от двете най-големи партии си има свой антикорупционен закон, със свой вариант за единен антикорупционен орган. И си ги подлагат на „широко обществено обсъждане“, рекламират си ги, критикуват си ги, сравняват си ги и си ги мерят. Вечният спор кой е по-корумпиран сякаш е изместен от спора кой (ще) е по-голям борец срещу корупцията.
Какво става? Може би корупцията внезапно се е засилила и борбата с нея вече не търпи отлагане? Или пък бъдещите „борци“ изведнъж са получили някакво просветление, прогледнали са и са се ужасили от вида й? Нито едното, нито другото.
И като започнаха едни дебати...
Темата блика от сутрин до вечер отвсякъде, така че, дори и да не е заинтересован, човек няма начин да не научи кои са основните спорни въпроси. Комисия или Агенция за противодействие на корупцията? Коя досегашна институция да влезе или да не влезе в новия единен орган? Кой и как да избира (назначава) ръководителя му и членовете му? Да може ли този орган сам да разследва или само ще анализира, проверява, „превантира“, предотвратява и установява? Ще подслушва ли или не? Ще приема ли анонимни сигнали или само чинно подписани и прошнуровани? Как хем да е независим, за да е ефективен, хем да е подконтролен, за да не се превърне в инструмент за произвол? Някои дори поставят под въпрос самата концепция за обединяване под една шапка на толкова различни институции и функции.
В този дебат няма нищо лошо - това са все съществени въпроси със сложни експертни отговори, а и истината се ражда в конкуренцията на идеи. Най-важните въпроси обаче са други и отговорите им не изискват кой знае какви експертни познания.
Най-важните въпроси
Защо при цялото изобилие от институции, свързани по един или друг начин с борбата срещу корупцията, досега резултатите от тази борба неизменно клонят към нула? И - има ли гаранция, че този път резултатът ще е по-различен?
И досега всяка от изписаните в двата законопроекта евентуални функции на бъдещия антикорупционен орган са били нечия, ясно формулирана и вменена от закона задача. Какво е пречело, например, на многобройните анализиращи, контролиращи, инспектиращи и регулиращи органи да идентифицират рисковете, да ограничават възможностите за злоупотреби и да ги предотвратяват? А на съответната едноименна комисия - да предотвратява и установява конфликтите на интереси?
Какво е пречело на Сметната палата или на данъчната агенция да проверяват и откриват разминаванията между декларираните приходи и имотното състояние? Или поне да забелязват и обръщат нужното внимание на тези разминавания, когато те са фрапиращи, видими с просто око и известни на всички? Вместо да се правят на ударени. Какво е пречело на „Специализираната дирекция за противодействие на корупцията сред лицата, заемащи висши държавни длъжности“ в ДАНС да противодейства? Та сега се налага тази дирекция да се мести и да се създава нещо като втора ДАНС. И накрая – какво пречи на прокуратурата да върши работата, за която е създадена?
На тези въпроси никой от „борците“ срещу корупцията не дава никакъв смислен отговор. Нещо повече – авторите и защитниците на двата законопроекта дори не са си направили труда да анализират защо досегашните механизми и институции са неефективни и да осведомят публиката за изводите си. Може би защото много добре знаят отговора, но той не е за казване.
Отговорите
А отговорът е, че тези и много други държавни институции са или умишлено обезсилени и блокирани, или са толкова наплашени, че без да питат, не предприемат нищо, или поставени в зависимост и превзети. За да си затварят очите за злоупотребите, да не са в състояние да им се противопоставят или направо да са част от тях.
Тук често ще чуете оправданието, че „корупция има навсякъде“. И оплакването, че корупцията е проблем и за целия Европейски съюз, но само България (и Румъния) е „нарочена“, „сочена с пръст“, „подложена на унизителен мониторинг“, което било ярко доказателство за „двоен стандарт“. Разлика обаче има и то съществена. В страните, с които се сравняваме (вече и с Румъния), в една или друга степен, съществуват достатъчно здрави, незасегнати от болестта територии, които успяват да й се противопоставят и да й попречат да превземе и прояде целия организъм. В България такива територии няма. Или тук-таме има само отделни островчета, чиито съпротивителни сили обаче са недостатъчни дори за собственото им оцеляване.
Който се съмнява как действа системата, да проследи по-внимателно протичащия паралелно с антикорупционната шумотевица случай „Дунарит“, за да види как половината държавна машина е впрегната да помага на един бизнесмен да присвои бизнеса на друг. Който се пита дали този път има готовност за истинска промяна, да погледне как в момента се пренарежда пасиансът в съдебната система с избора на удобен председател на Върховния административен съд и на удобно мнозинство във Висшия съдебен съвет. Който пък се надява, че от новия антикорупционен закон все пак може да произтече някакъв резултат, различен от досегашния, а той клони към нулата, нека обърне внимание на следния любопитен паралел. Всички експерти са единодушни, че целият дебат, както и всякакви законодателни и институционални упражнения ще са напълно безсмислени, ако прокуратурата (до която в края на краищата опира всичко) остане в днешния си вид. От друга страна, и всички парламентарни партии са също напълно единодушни – в мълчанието си. Реформата в прокуратурата за тях е забранена тема.
Накрая стигаме и до въпроса от началото – какво става, за какво са всичките тези антикорупционни пориви и напъни. Не, корупцията не се е засилила внезапно – тя си е все в предишното цветущо здраве. Нито политиците са прогледнали в резултат на внезапно просветление. Просто е време за поредната банална имитация за замазване очите и приспиване на противника – външния (ЕС, ЕК), и вътрешния (българските избиратели).