Това в България не може да се случи

Коментар от Ясен Бояджиев:

На фона на невиждана световна криза, когато производството в целия ЕС е в застой, в България то расте и продължава да е в подем за пети пореден месец, обяви възторжено тези дни българският министър-председател. И разкритикува опонентите си: докато те само говореха и мислеха за избори, ние работихме, строихме пътища и заводи, мислихме за хората.

Истината

За съжаление обаче реалността е различна, а възторгът на премиера се крепи на избирателен прочит на фактите. От целия доклад на Евростат за икономиката през третото тримесечие на годината той взима единствено данните за ръст на промишленото производство в България на едномесечна основа - 2,3% през септември в сравнение с август. Но пропуска да забележи, че този ръст, освен доста скромен, е и инцидентен след доста по-слабо на фона на средните европейски стойности представяне през предишните месеци. Както и че през трите летни месеца в сравнение с предишното тримесечие българската икономика бележи доста по-нисък растеж от другите европейски страни - 4,3% спрямо средно 11,6% за ЕС. Не забелязва и данните за свиването на икономиката (включително на индустриалното производство) на годишна основа (5,2%), които правят на пух и прах оптимистичните прогнози. Така реалната картина изглежда всъщност доста мрачна. Във всеки случай няма никакви поводи за възторг.

С малки изключения обаче не се намери българска медия, която в името на информираността на своята публика да си направи труда да погледне и да представи данните на Евростат в пълния им вид. За сметка на това почти всички безкритично цитираха бодряшката и откъсната от действителността реч на премиера. Това, разбира се, не е еднократен пропуск, а типично явление. Хиперактивният ни премиер (а и не само той) редовно излива в информационния поток какви ли не врели-некипели, които в повечето случаи медиите препредават без никакви съмнения и ограничения.

Какво правят медиите по света

Разбира се, медийната картина по света е пъстра и съвсем не идеална, но все пак има достатъчно образци, които показват какво би трябвало да се прави в подобна ситуация. Ето първо един по-далечен исторически пример.

Прочутият със своя „лов на вещици“ сенатор Джоузеф Маккарти (дал името си на епохата на „маккартизма“) дължи първоначалната си популярност през 1950-те именно на медиите, които безкритично раздуват и раздухват абсурдните му „разкрития“ и обвинения. Той просто знае, че заглавията са по-въздействащи от фактите. И се възползва от силата на сензацията и интереса на медиите към нея. В един момент обаче група медии се запитват дали ако една овластена фигура казва нещо налудничаво, те трябва да го препредават. И решават, че вече няма да публикуват казаното от Маккарти, ако не намерят потвърждение за него. Така, когато репортерите започват да проверяват твърденията му, славата на Маккарти започва да помръква.

Този журналистически стандарт е в сила до днес. Затова ето и един съвсем пресен пример. Преди десетина дни почти всички големи американски телевизии прекъснаха излъчването на изявление на Доналд Тръмп от Белия дом заради лъжовното му и неподкрепено с каквито и да било доказателства обвинение, че победата на изборите му била открадната с измама. А тези, които не спряха излъчването, веднага обясниха на своята аудитория, че твърденията на президента са неверни и позорни.

Ролята на публиката

Това в България не може да се случи. Тук лъжите и измислиците се леят обилно и безпрепятствено, а авторите им често изглеждат абонирани за медийно внимание и недосегаеми за въпроси и критики. Нещо повече: някои медии съвсем съзнателно и съвсем не безкористно се поставят в услуга на откровени лъжци и демагози и се превръщат в трамплин за тяхната политическа кариера.

В тази измамна схема на публиката е отредена ролята на жертва. Тя обаче би могла и би трябвало да се защити, като санкционира безотговорното поведение на медиите. Ето един пример и в това отношение. В деня на неотдавнашния атентат във Виена австрийската полиция помоли гражданите и медиите да не публикуват снимки и видеа от нападението, за да не помагат на терористите, а да ги качват в специален сайт в помощ на разследващите. Само за няколко часа на този сайт бяха качени повече от 20 000 снимки и видео материали. И почти нищо не се появи на друго място в интернет. Само две австрийски медии си позволиха да нарушат стандарта на отговорното медийно поведение, публикувайки кадри от нападението. И моментално си понесоха последствията: хиляди критични публикации в социалните мрежи, 1400 индивидуални жалби, внесени в австрийския медиен съвет заради нарушаване на етичните стандарти, а големи компании прекратиха рекламните си договори с двете медии.

Това също няма как да се случи в България.