Бяхме "подгответа" във Френската гимназия, когато ни заведоха на екскурзия във Враца. Още живеехме във възрастта на екстравагантните пубертетски бунтарства, което отчасти обяснява идиотското ми хрумване да предложа да си премерим страховете и предразсъдъците. И то точно в полунощ в средата на местното гробище.
Отидохме. Прескочихме оградата. Изчакахме личните ни суеверия да започнат да пулсират под престорено безстрашие. Издържахме и си тръгнахме. Разбира се, нищо не се случи. И макар че това не остана тайна от класния, то не се превърна в повод да поговорим за начина, по който почитаме мъртвите, нито за гробището като мемориален парк.
Всеки път, когато прекрачвам прага на някое гробище, се сещам за моето нахалство, което никой тогава не коригира.
Париж, където гробището е част от органичната тъкан на града
Щяха да минат години, преди да се замисля за значението на това парче земя, което се намира в периферията на всяко населено място - и хем е част от него, хем е малко встрани. Като смъртта, която хем е част от живота ни, хем е малко встрани.
Пер Лашез, разбира се, е изключение. Най-посещаваният в света гробищен парк е не просто органична тъкан от структурата на Париж, той е важна част от неговата история, присъства в неговите филми, вдъхновява неговата поезия, нареден е до неговите емблеми, включен е в туристическите маршрути на столицата на Франция. Всяка година повече от три и половина милиона души крачат по неговите алеи и подробен пътеводител им обяснява как да стигнат до гроба на Джим Морисън, на Оскар Уайлд, на Фредерик Шопен, на Гийом Аполинер, на Ив Монтан.
България, където гробищата са тъжно огледало на обществото
След този спомен паркираме в Орландовци, в Малашевци или в Бакърена фабрика…
Всеки от нас има поне по една история, свързана с това или с друго българско гробище. Когато ни се налага да отидем там - и ако нашите сетива не са анестезирани от конкретна мъка, винаги, винаги, винаги се задъхваме от безсилен гняв срещу онова, което ни посреща: обрасло пространство, в което няма как да се придвижваш, ако не газиш върху паметта на съседа, ако не крадеш от вечния му покой, ако не подритваш изхвърлен от някого боклук, ако не прескачаш счупена надгробна плоча…
Гробищните паркове са обществени терени със специално предназначение. Те са публична общинска собственост и се управляват от съответните кметове и кметски наместници в населените места. Трябва да помислим за това всеки път преди да отидем да гласуваме.
Гробищата в България са най-тъжното огледало на духовната зрялост на нашето общество. Защото в този декор се случва социалният ритуал на раздяла с близките. А той е една от отликите между човешкия и животинския вид.
Гробищата съхраняват колективната памет
Колкото и своеобразни да са традициите и обичаите на племена, народи и общности, всички те си приличат в едно - в почитта към предците. Дали с възпоменателни олтари, покрити със свещи и захарни черепи, или по друг начин - култът към мъртвите е израз на цялостното възприемане на света и на мястото на общността в него.
Когато след 500 години позволили на изгонените от Португалия евреи да се върнат в Лисабон, първото, което поискали от градската управа, е парче земя, където да погребват своите мъртви. Едва след това дошла молбата за място, където да построят синагога. За тях гробището било по-важно от молитвения дом, защото там се съхранява най-важната стратегия за оцеляване на общността - колективната памет.
Колективната памет е травматична тема у нас. Тя не обединява, а разделя. Липсва мъжество на разума, за да разговаряме спокойно и за възходите, и за паденията в общата ни история. Тя е раздърпана на парчета, които - развявани върху пилони, обслужват патриотарски политически проекти със съмнителна автентичност. А общата ни история е тук, в тези алеи, зарити с боклук и забрава, в това конкретно място, което за кратко укротява дивашкия ритъм извън стените на гробището и ни напомня за отказаната почит към мъртвите. Смирява ли ни обаче?
Да подредим гробищата е задача за нас, живите
Всеки от нас има своя история, свързана с това или с друго гробище. Един от възможните кошмари е да се загубиш вътре и да не можеш да намериш изхода.
"Ако искаш да подредиш едно гробище, недей да очакваш помощ отдолу", би казал Кристиан Таков. Отдолу са мъртвите, които продължават да ни смущават безмълвно, докато и ние не се присъединим към тях.
***
Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
***
Разгледайте и тази галерия от нашия архив: