Пребити и изселени: Бруталното насилие срещу турци и помаци

"Искам да ви попитам къде е мястото на турците" - въпросът е зададен от 22-годишна българска туркиня, студентка по тюркология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” към проф. Зейнеп Ибрахимова-Зафер, родена в село Корница, известно с брутално смазаната съпротива срещу насилствената смяна на имената на помаците през 1973 г., днес изследовател и университетски преподавател от Анкара, която представя книгата си „Името, това ми е лицето”. Миналата година се навършиха 50 години от Корнишките протести - най-яростната съпротива в България срещу асимилаторската политика на режима на Тодор Живков към българските мюсюлмани.

Бунтовниците

“Мястото е тук, в България”, отговаря на студентката Зейнеп Зафер, изселена със семейството си от Корница и впоследствие разселвана из България, принудена да прекъсне следването си, осъдена на затвор заедно със свои близки през 1984-85 г., член на “Независимото дружество за защита на правата на човека” (с председател Илия Минев) и избрана за негов представител за Варненска област. Поканена е за срещата на български интелектуалци с френския президент Франсоа Митеран при неговата визита през януари 1989, но е арестувана от Държавна сигурност и експулсирана от България скоро след това.

“Човек с биография на бунтовник срещу режима”, както я нарече политологът Деян Кюранов... тези хора са бунтовници - особено ценно за България, не трябва да говорят като жертви”. Но половин век след Корнишките събития и последвалите вълни от насилствени преименувания на помаците и турците в България, също и на ромите, голяма част от българското общество все така игнорира случилото се, без да поеме отговорност за забраната на турската култура, език и идентичност.

Огньовете

Студентката по тюркология разказва, че единственият шамар, получен от баща ѝ, е когато намира негова ученическа книжа, но с друго име - и го попитала защо. Травмата от събитията, които голямата част от българското общество познава като “възродителен процес” - пропаганден термин, измислен през 1980-те, все още не е преживяна за хиляди български мюсюлмани. Техният разказ за насилствената българизация, извършена от тоталитарния режим, обаче не е интегриран в този на българското общество за същия период.

Архивите са унищожени, а онова, което е останало от тях, е затворено и недостъпно, поръчителите и мъчителите не говорят. Изследвания като книгата на проф. Зафер, в които са събрани и документални свидетелства на преживелите репресиите “създават памет, защото широката общественост не знае нищо”, подчерта Михаил Иванов, съветникът по етническите въпроси на президента Желю Желев (1990-1996 г.).

Шест жертви, десет осъдени на затвор от 3 до 12 години, други десетки пребити, изселени и пострадали не само от Корница, но и от селата Лъжница и Брезница, присъединили се към бунта. От 23 януари до 23 март 1973 г. трае съпротивата на хората от Корница, които в най-големите зимни студове са на площада, където палят огньове - там се събират, тъй като се страхуват да се приберат по домовете си. Така и ще се запомни този протест, с огъня, около който дежурят денонощно. („Защо седите, за какво седите? ”Ами пазим си имената, ние не искаме нищо друго от вас”.)

Насилията

Никой не смее да напусне Корница, за да не бъде заловен и изтезаван. Хората се запасяват с храна. Децата са спрени от училище. Жените раждат по домовете си, тъй като в общинската болница издават свидетелства с български имена на новородените. Отказват държавни помощи, които се дават на деца с български имена, не сключват граждански бракове. За да запазят имената си, много болни не отиват да се лекуват в болница, страдат или умират без медицинска помощ, разказва в книгата си проф. Зафер.

На 28 март войници, униформена и цивилна милиция, конен ескадрон, отрядници, доброволци, българи от Корница и Брезница нахлуват в селото. На три места в Корница се разпитват и пребиват хора, а инквизициите в залата на читалището се заснемат с камера. Къде ли е заснетият материал?

Корница се бунтува не за първи път - през 1964 г. смяната на имената в района е прекратена, след протести начело на които е населението от Рибново. Но след решението на ЦК на БКП от 17 юли 1970 г. за побългаряване на помаците, се вдига Корница, като преди това делегации от селото се опитват да се жалват в Централния комитет на БКП, Държавния съвет, посолствата на СССР, САЩ, Турция… Напразно.

Политиката

През 1990-те години на миналия век въпросът за насилствената асимилация на българските мюсюлмани още беше на дневен ред в парламента. За пръв път за кървавите събития в Корница в Народното събрание говори писателят и депутат от ДПС Свилен Капсъзов, който назовава представители на властта, участвали в потушаването на протестите, също и броя на убитите, осъдените, изселените и ранените.

На въпрос на Дойче Веле дали след Капсъзов, загинал при странни обстоятелства, някой политик от ДПС или друга политическа сила е поставял темата, отговорът на Михаил Иванов и проф. Зафер беше: “Не”.

Все пак български политици се извиниха. Пръв го направи премиерът Иван Костов през 1998 г. в Бурса, същата година извинение поднесе и президентът Петър Стоянов на среща с турския си колега Сюлейман Демирел. Българският парламент осъди насилствената асимилация на мюсюлманите през януари 2012 г. и определи като форма на етническо прочистване прогонването на над 360 хил. български граждани от турски произход през 1989 година.

“Лекар анестезиолог съм, по време на смяната на имената в Шуменско лекувах и турци, и българи. Едно момче, войниче на 18-19 години, се застреля и умря в ръцете ми”, разказа д-р Илко Асенов. Каза още: “Да живеем заедно”.

***