Агресивен изолационизъм и мощна пропаганда: Русия днес

ДВ: Сегашното напрежение между Запада и Москва изглежда някак „неподредено”. За какъв конфликт става дума всъщност - между Русия и САЩ, между ЕС и Русия, а може би между САЩ и ЕС?

Кръстев: И трите конфликта са реалност. От една страна Русия вижда всичко, което се случва в постсъветското пространство, като резултат от американската политика. И поради това се опитва да си обясни всички действия на ЕС като следствие от американски натиск. По същата причина руската политика отказва да види ЕС като суверенен актьор, който има свои страхове, свои интереси и притеснения. От своя страна ЕС разглежда руската активност в Украйна и желанието на Кремъл да спонсорира крайно десни и крайно леви партии в рамките на ЕС като стратегия за дезинтеграция на Общността. Затова много европейски лидери виждат руската политика като насочена директно срещу ЕС. Колкото до американско-европейските отношения, проблемът при тях не е по какъв начин САЩ и ЕС оценяват дали е добро или лошо случващото се в Украйна - от тази гледна точка разлика няма. Разликата е другаде. ЕС е силно свързан с Русия - икономически, географски, а има и немалко страни, за които тя е ключов търговски партньор. Основният проблем, който САЩ виждат в Украйна, е създаването на прецедент за промяна на границите със сила, който може да бъде използван и в други части на света. Затова американците са склонни да гледат на случващото се като на военен конфликт и да търсят някакъв тип военно решение, главно превъоръжаване на Украйна. Русия не е толкова важна в икономически и стратегически план за САЩ, но става много важна в електорален план - за част от републиканците атаката срещу Путин е до голяма степен и атака срещу политиката на демократа Барак Обама.

ДВ: Споменахте руската стратегия за дезинтеграция на ЕС с помощта на крайно левите и крайно десните сили в Европа. Как да си обясним странния парадокс, че на Путин симпатизират както крайно левите, така и крайно десните?

Кръстев: Три са основните неща, които правят възможна тази иначе невъзможна коалиция. Между другото, това е една от основните дефиниции на криза. Кризата е ситуация, в която виждаме раждане на коалиции, които преди сме смятали за невъзможни. Един от факторите, обединяващи крайната левица и крайната десница в Европа, е идеята за суверенитет. Идеята е, че народът, политическият суверен е този, който трябва да взима решения и от това произтича нежеланието да се приемат ограниченията на една общоевропейска политика.

Другият общ знаменател е антиамериканизмът. И крайната левица, и крайната десница имат своите възражения по отношение на САЩ и ролята им в света. От тази гледна точка те харесват Путин не заради това, което е той, а заради това, срещу което той стои. И двете крайни течения обаче имат своите проблеми с Путин. За крайната левица, например, руският капитализъм е една от най-отвратителните капиталистически форми - изключително високо социално неравенство, по-голямо дори от това в САЩ. От друга страна много от политиките, свързани със сексуални и други малцинства, са напълно неприемливи за левицата. Десницата пък е много по-„евроцентристка“ и не е толкова склонна да приеме Русия като европейска сила. Второ, тя се притеснява, че зад консервативното говорене в Русия се крие всъщност една много неконсервативна социална реалност - особено висок процент на абортите, огромен брой разводи. Така се поражда напрежението, при което крайната левица и крайната десница са готови да подкрепят някак Путин, но както се казва: да имат връзка с него, но без да живеят заедно на семейни начала.

ДВ: Агресивна ли е наистина политиката на Русия или е по-скоро отбранителна? Анексирането на Крим какво е - разширяване или затваряне в „естествените граници”?

Кръстев: Това, което наблюдаваме сега, е агресивен изолационизъм. Всъщност Русия се опитва не толкова да промени своите граници, колкото да промени техния характер. Руският елит и Путин гледат на тези отворени граници, през които минават капитали, идеи, идентичности, като пречка за Русия да извърши своята национално-образуваща консолидация. Затова една от основните цели е да се промени характерът на границите, да се прекара чертата, да стане ясно „къде сме ние и къде не сме“.

Поставянето на такива черти обаче крие проблеми. В известен смисъл Крим беше лесно начинание, защото в продължение на години голяма част от руското общество разглеждаше полуострова като свой. Освен това Крим беше овладян без жертви, той изглеждаше като един вид подарък от съдбата. Сега въпросът какво да се прави в Източна Украйна, готова ли е Русия да издържи всичко случващо се там, създава друг тип проблеми. И изведнъж се оказва, че Крим е всъщност единичен случай, който не може да бъде повторен - при това от гледна точка на политическия, а не толкова на военния ефект.

ДВ: Как би трябвало да изглежда продуктивната реакция на Европа към Русия: да води твърда политика, да следва САЩ и да дава повече пари за въоръжаване, или да търси възстановяване на диалога с Москва, да премахва санкциите и да полага усилия за сближаване с Евразийския съюз?

Кръстев: За ЕС най-важното в тази криза е да не позволи следните две неща: първо, разпадането на Съюза под натиск отвън, и второ, запазването на ЕС, но с жертване на основните принципи, върху които е построен. От тази гледна точка Европа няма интерес от ескалация, най-малко пък военна. Общественото мнение на континента, с изключение на т.нар. “фронтови държави“, показва незаинтересованост от такава политика. В този смисъл Европа има нужда от политика на „студено отдалечаване“, която стъпва не на постоянно ескалираща реторика, а на заключението какво ние, европейците, сме готови да приемем, без наивно да вярваме, че можем да променим Русия.

Колкото до Евразийския съюз - той съществува. Не можем да забраним на страни като Казахстан, Беларус или Армения да бъдат част от него. Ако Русия иска да приемем, че определени постсъветски държави не желаят да се присъединят към ЕС, тогава и Русия от своя страна трябва да приеме, че други постсъветски страни, като Грузия, Молдова и Украйна, желаят да влязат в Съюза.

По своя характер Евразийският съюз е икономически проект, а най-важното според мен е противопоставянето между ЕС и Русия да се разиграва на терена на икономиката, а не на терена на военната сила.

ДВ: Защо в Русия европейските ценности, либерализмът, свободата и човешките права срещат все по-малко разбиране? Каква роля отреждат там на православието?

Кръстев: Това не е нещо, което ние, българите, не можем да си представим. Православната църква изглежда много силна, много популярна, но от друга страна руснаците, които редовно ходят на църква в неделя, са само 1 процент. От тази гледна точка Русия не е религиозно организирана. Православната църква обаче дава на Русия онова, без което тя не може - национална идентичност и отговор на въпроса: „Кои сме ние след края на Съветския съюз?”.

Да не забравяме и друго: Русия е многонационална страна с голямо ислямско малцинство. Колкото и да е странно, една от особеностите на руската политика е, че се опитва да разглежда своите ценности не просто като православни, а като такива, които позволяват паралелното съществуване на православния дискурс и радикалната ислямска позиция. Ето един пример: докато руският външен министър Лавров беше в Париж, за да изрази солидарност с жертвите от „Шарли Абдо“, чеченският лидер Кадиров организира огромен протест срещу ругателството на карикатурите. Тази двойственост е винаги налице. С други думи: руската държава е по-силна от църквата и затова я разглежда като помощник, а не като духовен водач. Да, руският патриарх е много популярен, но подкрепата за него зависи пряко от това доколко той подкрепя Путин.

ДВ: Макар с известно забавяне, Европа си даде сметка за опасностите, които произтичат от асиметричните и информационни видове война. Кои са мерките за противодействие?

Кръстев: Европа не бива да се опитва да повтаря стратегии от годините на Студената война, от времето, когато цели общества изпитваха не само стоков, но и информационен дефицит. Тогава беше възможно да им предоставяш информация, с която те не разполагаха, и така да се опитваш да прокараш своята гледна точка. Само че днешната руска пропаганда е много по-различна от съветската. Кремъл не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия се живее много добре и че там е бъдещето на човечеството. Москва иска да ги убеди в нещо друго, което голяма част от тях самите така или иначе мислят - а именно, че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което вълнува обикновените хора. В този смисъл посланието днес е не „Вярвайте на нас!“, а „Не вярвайте на никого!“. Много трудно е да се противодейства срещу такъв тип послание, защото новите технологии веднага водят до фрагментация на общественото и публичното пространство, всеки започва да получава информация именно от източниците, които препотвърждават неговото мнение.

Информационният натиск в наши дни е реалност, но за да бъде разбран и да му се отговори, трябва да си дадем сметка как функционира цялото общество, а не да търсим някаква контрапропаганда. И нещо много важно: всяка пропаганда се проваля, когато започне да казва на хората нещо, което е свързано с техния личен опит. Огромният проблем на съветската пропаганда беше, че когато нямаше хляб, тя твърдеше, че има. В момента, в който пропагандата навлезе в икономически реалности, които хората виждат сами, тогава тя губи своята мощ. Силата на политическата пропаганда е в друго: да казва на хората това, в което те искат да повярват. Например, че „проблемите на Русия идват отвън, а не отвътре“, че „ние сме велика нация“ и че ако изпитваме трудности, това се дължи на обстоятелството, че „голяма част от света е срещу нас“.