Ако гневът се изроди

От Сиатъл до Сидни улиците са пълни с демонстранти. Тези предимно млади хора са крайно недоволни. Недоволни от състоянието на икономиката, от това, че бедните трябва да плащат за прегрешенията на банкерите, а в някои случаи и от капитализма по принцип. Протестите може да са твърде разпокъсани и с карнавален привкус, но това не означава, че трябва да се подценява вълната от недоволство, заливаща Запада.

Политиците са объркани

На обикновения човек ставащото му намирисва на провал на капиталистическата машина. В момента никой от основните западни модели не се радва на голям политически авторитет. Европейската социалдемокрация обещаваше на гражданите блага, които държавата не може да си позволи повече. Англосаксонският модел залагаше на пазара като двигател на благосъстоянието; вместо това много избиратели станаха жертва на един безумно раздут кредитен балон, който се спука, оставяйки ги без никаква друга алтернатива, освен да спасяват един провалил се финансов елит.

Така че гневът срещу машината е напълно легитимен. Същото се отнася обаче и за опасностите, свързани с него. Във времена като днешните популисткото недоволство, особено ако няма ясна програма, може да избие във всякаква посока. 30-те години на миналия век ни дават най-ужасяващия пример. По-пресен (и далеч не толкова плашещ) пример е Чаеното парти. Оправданото възмущение на американската средна класа от една тромава държава се трансформира на практика във форма на обструктивен нихилизъм: нищо, свързано с данъци, не може да мине през Вашингтон, нито дори данъчна реформа.

Тревожен е фактът, че политиците изглеждат объркани. Американските републиканци заклеймиха първо окупаторите на Уолстрийт, после се опитаха да се присламчат към тях. Европейските социалдемократи обикновено губят изборите, когато се отдалечат прекалено много от центъра, но Ед Милибанд във Великобритания и Франсоа Оланд във Франция все още смятат антибанкерската риторика за изкусителна.

Цената на глобализацията

По-смелите политици би трябвало да се концентрират върху две неща. Първото е да се заемат без бавене с причините за гнева на хората. Преди всичко това означава отново да се задвижи икономиката. Преодоляването на евро-кризата би било огромен стимул.

На второ място те трябва да кажат истината - особено къде е грешката. Най-голямата опасност е, че легитимната критика срещу финансовите ексцесии може да се изроди в офанзива изобщо срещу глобализацията. Не е зле да напомним, че епицентърът на бедствието от 2008 беше недвижимото имущество, където правителствената намеса е нещо обичайно. При всички грешки на финансистите огромната дупка в повечето държавни бюджети не се дължи толкова на програмите за спасяване на банките, колкото на огромните суми, които в добрите времена политиците харчеха, както и на обещанията им за пенсии и здравеопазване, които те не можеха да изпълнят.

Глобалната интеграция си има своята цена. Натискът върху гражданите ще се увеличи. Но плюсовете далеч надвишават тази цена. Буквално всички възможности за разкриване на нови работни места идват от отварянето на икономиките и разграждането на бариерите за стоки, идеи, капитали и хора, а не от следването на инстинктите на протестиращите.

АГ/ДИ/АФП/С. Гяуров

Редактор: М. Илчева