Бедни на квадрат

“Поскъпват олио, брашно, захар, сирене. Дизелът вече е 2.34.” Из първа страница на вестник “Република”

2011 година ни подхваща доста безмилостно. Не ни стигат флашките и отровната атмосфера на политическо интригантство, мръсният обществен въздух, който щем или не щем сме длъжни да дишаме всекидневно, та сега само растящите цени са ни ексикът. Ако се опитаме да опазим във всеобщите изпитания язвителното нашенско чувство за хумор, вероятно ще стигнем до обобщението, че в годината на заека отвсякъде сме подгонени като зайци за отстрел и сега със сърца, качили се в гърлата, не ни остава друго, освен тичешком да се скрием в подходящите дупки. Който оцелее - оцелее, както се казва…

Цените - оръдие за масово поразяване

Сега сериозно: ценовата атака покосява твърде масово и без това обеднелия до шушка българин. Размерите на осиромашаването несъмнено водят подире си не само преки, но и косвени драми. Дълготрайното съществуване около и под екзистенцминимума означава първо физически глад, а гладуването съответно изостря ниските инстинкти, създава широко поле за агресивни прояви, ако го кажем по-просто: озверява хората.

Не са един и два напоследък случаите от криминалните хроники, които подкрепят с конкретни примери по-горния печален извод. Бащи пребиват пеленачетата си, млади хора масово се млатят почти без повод, битовата престъпност процъфтява, в смесени българо-ромски села и квартали хората се въоръжават. И ако има съществено сезонно намаление на нещо си, то е на човешкия живот, толкова обезценен не го помня.

Бедността като безперспективност

Бедността лишава и образовани, и по-необразовани люде от каквато и да е по-дългосрочна перспектива, от мотивация да се работи по правила и да се работи изобщо. Деформира на ента степен смисъла на почтения и експертен труд, тъй като всичко в сбърканото ни всекидневие се превръща в оцеленчески алъш-вериш и неравна битка със собствената държава. А тя нито регулира безмерната власт на частни и държавни монополисти, нито е в състояние да утвърди правила или социални програми в услуга на гражданите, нито да им създаде възможности за нормална реализация. Ще ми се да го изрека направо: човек изперква при мисълта, че блъска от тъмно до тъмно за един хляб и кило сирене и че е крепостен на сметките за бита.

Докога все така ще я караме?

Бедността създава и усещането за неовладаяема анархия в страната: престана да е ясно кой кой е в България, защо Алексей Петров дава съвети и поставя условия на българския министър-председател от ефира на някаква кабеларка, съществува ли икономическа визия за развитие, в чии интереси е поддържането на хаоса. Превърнахме се в територия на слуховете и слухтенето, място за политически интриги, конспирации и разконспириране, ченгесарско кукловодство и телефонно кадруване.

Би било нормално обществото да има прегледен дневен ред и точките в него да обслужват някакво движение към излизане от хроничната бедност: не под формата на помощи, подаяния, държавни хранилки и прочие, а като перспектива. Инак си е пълно отчаяние и деградация, и уви досещане, че днешната бедност води до утрешна още по-голяма бедност.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев